Читать «Пан Володиовски» онлайн - страница 334

— Кетлинг, струва ми се, че нашият час не е още ударил.

— Това е в ръцете на Бога, но и на мен ми се струва, че няма да се стигне до такова нещо.

— Освен ако някой загине като пан Мушалски. Е, ех! Страшно скърбя за пан Мушалски, макар че загина с рицарска смърт!

— Дано и на нас даде Бог не по-лоша, стига да не е веднага, защото, да ти кажа ли, Михале, би ми било мъчно… за Кшиша.

— О, а на мене за Баша… Ех, работим ние добросъвестно, пък и Божието милосърдие е над нас. Някак ми е страшно весело на душата! Ще трябва и утре да извършим нещо голямо!

— Турците са направили дървени прикрития от греди на окопите си. Обмислих оня начин, който се използва за подпалване на кораби: парцалите вече се накисват в катран и се надявам, че утре следобед ще подпаля всичките им прикрития.

— О! — каза малкият рицар. — Тогава и аз ще поведа нападение. При пожара и без това ще настане паника, а пък те не могат и да помислят, че денем ще им устроим нападение. Утре може да излезе и по-добре от днес, Кетлинг…

Така разговаряха те, а сърцата им бяха изпълнени с радост; после отидоха да почиват, понеже бяха много уморени. Но малкият рицар не спа и три часа, когато го събуди вахмистърът Люшня.

— Пане командире, има новини! — каза той.

— Какво има? — извика зоркият воин, като скочи в миг на крака.

— Пан Мушалски се върна!

— За Бога, какво говориш?

— Върна се! Стоях при отвора и изведнъж чувам, че някой вика от другата страна по нашенски: „Не стреляйте, аз съм!“ Гледам, а то пан Мушалски се връща, преоблечен като еничарин!

— Слава Богу! — каза малкият рицар.

И скочи да поздрави лъконосеца. Развиделяваше се вече. Пан Мушалски стоеше отсам насипа с бяла качулка и ризница, толкова подобен на истински еничарин, та човек не можеше да повярва на очите си. Щом видя малкия рицар, той се втурна към него и двамата се приветстваха радостно.

— Вече те бяхме оплакали, ваша милост! — възкликна пан Володиовски.

Веднага дотичаха няколко други офицери, между които и Кетлинг. Всички се чудеха страшно, после започнаха да разпитват в надпревара лъконосеца как се е намерил в турско облекло, а той взе думата и разказа следното:

— На връщане се препънах в един еничарски труп и при падането ударих главата си в едно гюлле. Макар че имах шапка, обшита с тел, веднага загубих съзнание, понеже от оня удар, който ми нанесе Хамди, мозъкът ми е още прекалено чувствителен към всяко чукване. Съвземам се после: лежа си като на легло върху убития еничарин. Опипвам главата си, боли ме малко, но нямам дори подутина. Свалих шапката си, дъждът ми разхлади косата и аз си мисля: добре съм! Изведнъж ми хрумна: ами ако сваля цялото облекло и оръжие на еничарина и отида между турците? Та аз говоря на турски така, както на полски и никой няма да ме познае по говора, а и лицето ми няма да се различи от еничарското. Ще отида, ще послушам какво приказват. От време на време ме обземаше страх, защото си спомнях някогашното робство, но отидох. Нощ тъмна, само тук-там светеше някъде у тях и казвам ви, ваши милости, че се движех помежду им като между свои. Мнозина от тях лежаха в рововете под прикрития; отидох и там. Тоз-оня ме пита: „Какво се влачиш така!“ А аз отговарям: „Защото не ми се спи!“ Други пък си приказваха на купчини за обсадата. Между тях цари голямо смущение. Със собствените си уши чух как се оплакваха от присъстващия тук наш хрептьовски командир. (Тук пан Мушалски се поклони на Володиовски.) Ще повторя техните ipsissima verba, защото този вражески укор е най-голяма похвала. „Докато — казваха те — това малко псе (така наричаха ваша милост тия кучи синове), докато това малко псе брани замъка, никога няма да го превземем.“ Друг казва: „Него куршум и желязо не го лови, а той сее смъртта върху хората като чума.“ Тогава всички взеха да се оплакват в един глас: „Само ние се бием, казват, а другите войски не правят нищо; джамакът лежи с корем нагоре, татарите грабят, спахиите се влачат по пазарите. На нас падишахът ни казва: «Мили мои агънца», но, изглежда, че не сме му особено мили, щом тук са ни докарали за клане. Ще издържим, казват, но не дълго, после ще се върнем в Хотим, а ако не ни разрешат, може и някои по-големи глави да паднат в края на краищата.“