Читать «Пан Володиовски» онлайн - страница 335

— Чувате ли, ваши милости! — викна Володиовски. — Когато еничарите се разбунтуват, султанът веднага ще се уплаши и ще се откаже от обсадата!

— Кълна се в Бога, че ви казвам истината! — говореше пан Мушалски. — Всред еничарите не е мъчно да се вдигне бунт, а те са вече много недоволни. Мисля, че ще опитат още една или две атаки, а после ще се озъбят и на еничарския ага, и на каймакамина, па и на самия султан.

— Така ще стане! — извикаха офицерите.

— Нека опитат и двайсет атаки още, ние сме готови! — казваха други.

И започнаха да дрънкат саби, да поглеждат към окопите с пламнали очи и да сумтят. Като чу това, малкият рицар зашепна въодушевено на Кетлинг:

— Нов Збараж! Нов Збараж!…

Но пан Мушалски отново взе думата:

— Ето, това чувах. Жал ми беше да се връщам, защото можех да чуя и повече, но се страхувах, че ще ме изненада денят. Затова тръгнах към окопите, от които не стреляха, за да се промъкна в мрака. Гледам, там няма редовна стража, а еничарите се влачат на групи, както и навсякъде. Приближавам се до едно голямо оръдие, никой не вика. А пан командирът знае, че взех със себе си гвоздеи за повреждане на оръдия. Пъхвам бързо един в подсипа — не влиза, защото, ако искам да влезе, трябва да го ударя с чук. Но нали Господ-Бог ми е дал необикновена сила в ръцете (ваша милост панове много пъти сте виждали моите опити), натиснах го с длан, гвоздеят изскърца малко, но влезе целият!… Страшно се зарадвах!…

— За Бога! Значи, ти, ваша милост, направи това? Повреди голямо оръдие? — питаха от всички страни.

— Повредих и това, и още едно, защото, като излезе добре работата, пак ми стана жал да си тръгвам, та отидох при второ оръдие. Ръката малко ме боли, но гвоздеите влязоха.