Читать «Пан Володиовски» онлайн - страница 2

От това приятелите на Володиовски правеха благоприятни предсказания и за неговата женитба. Но ето че съдбата бе решила друго.

Първа глава

В един хубав есенен ден пан Анджей Кмичиц седеше под сенчестия покрив на беседката в градината, пиеше следобедната си медовина и гледаше през обраслите с див хмел решетки към жена си, която се разхождаше по грижливо пометената пътека пред беседката. Жената беше извънредно красива, светлокоса, със спокойно, почти ангелско лице. Тя се движеше бавно и предпазливо, защото беше изпълнена със сериозност и Божа благодат.

Пан Анджей Кмичиц я гледаше страшно влюбено. Накъдето и да мръднеше тя, погледът му я следваше с оная привързаност, с която кучето следи с очи своя господар. А понякога се усмихваше, защото беше много доволен от вида й и току засукваше нагоре мустак.

И тогава по лицето му се появяваше някакъв израз на весела лекомисленост. Виждаше се, че е бил войник с нрав на развейпрах, който през ергенските си години ще да е имал доста много приключения.

Тишината в градината беше нарушавана само от шума на презрелите плодове, които падаха по земята, и от бръмченето на насекомите. Настанало бе чудесно време. Беше началото на септември. Слънцето вече не печеше прекалено силно, но още лееше щедро златна светлина. В нейните отблясъци между сивите листа лъщяха червени ябълки, които бяха толкова много, че дърветата сякаш бяха облепени с тях. Клоните на сливите се огъваха от плод, покрит със сивкав прашец. Първите увиснали по дърветата нишки от паяжина, която предвещаваше близката есен, се люлееха заедно с лекия ветрец, толкова лек, че дори не разклащаше листата.

Може би и това хубаво време изпълваше пан Кмичиц с такава веселост, защото лицето му засияваше все повече. Най-сетне той отпи малко медовина и каза на жена си:

— Оленка, я ела малко тук! Искам да ти кажа нещо.

— Само да не е нещо такова, което не обичам да чувам.

— Заклевам се в Бога, че не е! Дай си ухото!

При тия думи той я прегърна през кръста, приближи мустаците си до светлата й коса и зашепна:

— Ако бъде момче, нека да го кръстим Михал.

А тя обърна към него леко пламналото си лице и му отговори също шепнешком:

— Нали обеща, че няма да се противопоставяш да го кръстим Хераклиуш?

— Ама виждаш ли, аз заради Володиовски…

— Нима не заслужава повече почит дядо ми?

— Който е и мой благодетел… Хм! Вярно… Но второто ще бъде Михал! Дума да не става!

Сега Оленка стана и се опита да се освободи от ръцете на пан Анджей Кмичиц, но той я притисна още по-силно към себе си и започна да я целува по устата, по очите, като повтаряше:

— Ах ти, злато мое, богатство мое, най-любимата ми.

По-нататъшният им разговор беше прекъснат от един слуга, който се появи на края на пътеката, забързан към беседката.

— Какво искаш? — попита Кмичиц и пусна жена си.

— Пан Харламп пристигна и чака вкъщи — отговори слугата.