Читать «Пан Володиовски» онлайн - страница 13

— Боже! Боже! — говореше си той, изпаднал в лошо настроение, като се оглеждаше по Краковске пшедмешче, по което минаваше в този момент. — Ето манастира на бернардинците, а ето развалините на Казановския дворец! Неблагодарен град! Със собствената си кръв и усилия трябваше да го изтръгвам от неприятеля, а сега му се свиди едно кътче за побелялата ми глава.

На града всъщност съвсем не му се свидеше кътче за бялата глава, ами просто го нямаше.

Обаче пан Заглоба беше закрилян от щастлива звезда, защото едва стигнал до двореца на Конецполски и някакъв глас викна отстрани на коларя:

— Стой!

Слугата спря конете: тогава непознатият шляхтич се приближи до колата със светнало лице и извика:

— Пане Заглоба! Не ме ли познаваш, ваша милост?

Заглоба видя пред себе си мъж на около трийсет и няколко години, с рисов калпак с перо, сигурен знак, че е на военна служба, с червен като мак жупан и тъмночервен контош, препасан с позлатен колан. Лицето на непознатия беше необикновено хубаво. Кожата му беше бледа, само страните му имаха златист загар от вятъра, очите бяха светлосини, пълни с някаква тъга и замисленост, чертите на лицето — необикновено правилни, прекалено хубави за мъж; въпреки полското си облекло той беше с дълга коса и с брада, подстригана не по полски. Когато се изправи при колата, той разпери широко ръце, а пан Заглоба, макар че не можеше още да си спомни кой е, се наведе и го прегърна за шията.

Така те се стискаха сърдечно, а от време на време единият се отдръпваше от другия, за да го разгледа по-добре; накрая Заглоба каза:

— Прощавай, ваша милост, но още не мога да си спомня кой си…

— Хаслинг-Кетлинг!

— За Бога! Лицето ми се стори познато, но облеклото съвсем е променило ваша милост, защото по-рано съм те виждал в райтарска униформа. Значи вече се носиш по полски?

— Ами че аз обявих за своя майка тази Жечпосполита, която ме прие мене, скитника, почти още като дете и щедро ми даде хляб, и друга майка не искам да имам. Ваша милост, не знаеш ли, че след войната получих идигенат?

— Приятна новина ми съобщаваш! Значи ти е потръгнало, нали?

— И в това, и в друго, защото в Курландия, на самата жмуджка граница, попаднах на човек със същото презиме като моето, който ме осинови, прие ме под своя герб и ме дари с богатство. Той живее в Швента и Курландия, но има имение и отсам, наречено Шкуди, та него ми даде.

— Да ти даде Бог щастие! Значи вече си напуснал войската?

— Но само да стане нещо, веднага ще се явя. Затова и дадох селото под аренда и тук чакам такъв случай.

— Това е то рицарски замах. Също като мене, когато бях млад, макар че и днес още имам сили в мишците! Какво правиш тук във Варшава?