Читать «С огън и меч» онлайн - страница 18

Поручикът въздъхна в знак, че съчувства на стария хоронжи. А Барабаш изхърка по-силно и после измърмори през сън:

— Спаси ни, Христе Божи! Спаси ни, Христе Божи!

— Кога мислиш да тръгнеш от Чигирин, ваша милост? — попита хоронжият.

— Ще трябва да изчакам поне два дни заради Чаплински, който навярно ще поиска удовлетворение за конфузията, която го сполетя.

— Няма да стори това. По-скоро би пратил слугите си срещу ваша милост, ако ти не носеше княжеска униформа — но дори за слугите на Конецполски е страшно да се заяждат с княза.

— Ще му съобщя, че чакам и че след два или три дни ще замина. От засада също не се боя — имам при себе си сабя и шепа хора.

Като каза това, поручикът се сбогува със стария хоронжи и излезе.

Над града светеше толкова силно сияние от огньовете по пазарния площад, та човек би казал, че целият Чигирин гори, а с настъпването на нощта врявата и виковете се бяха засилили още повече.

Евреите изобщо не се показваха извън домовете си. В един ъгъл тълпи чобани виеха тъжни степни песни. Диви запорожци танцуваха около огньовете и хвърляха нагоре шапки, гърмяха с „пищяли“ и пиеха водка с оканици. Тук-таме ставаше сбиване, което хората на старостата усмиряваха.

Поручикът трябваше да си пробива път с дръжката на сабята си и като слушаше тия крясъци и врявата на казаците, понякога си мислеше, че това са вече гласове на бунта. Струваше му се също, че вижда заканителни погледи и чува тихи, отправени към него клетви. В ушите му още звучаха думите на Барабаш: „Спаси ни, Христе Божи! Спаси ни, Христе Божи!“ и сърцето му затуптяваше по-живо.

А в това време чобаните в града пееха все по-високо, а запорожците гърмяха с кремъклийките и се къпеха във водка.

Стрелбата и дивото: „У-ха! У-ха!“ долитаха до ушите на поручика дори тогава, когато вече си бе легнал в квартирата.

Трета глава

Няколко дни по-късно отрядът на нашия поручик пътуваше бързо към Лубни. Като се прехвърли през Днепър, той се движеше по широкия път през степта, който свързваше Чигирин с Лубни през Жуки, Седем могили и Хорол. Друг такъв път водеше от княжеската столица за Киев. В миналото, преди битката на хетман Жулкевски при Солоница, тия пътища изобщо не съществуваха. От Лубни до Киев се пътуваше през степта и горите; до Чигирин — по вода, а на връщане по суша през Хорол. Изобщо това крайднепърско княжество — старата половецка земя — беше пустиня, не много по-заселена от Дивите поля, често посещавана от татарите, открита за запорожките шайки. Край бреговете на Сула шумяха огромни гори, в които почти не беше стъпвал човешки крак — на места, при хлътналите брегове на Сула, Руда, Слепород, Коровай, Оржавец, Псьол и други по-малки и по-големи реки и притоци, се образуваха мочурища, които отчасти бяха покрити с храсти и гори, а отчасти бяха открити ливади. В тия гори и мочурища лесно намираха подслон всевъзможни диви животни; в най-тъмните дебри живееха безкрайно много брадати турове, мечки и диви свине, а наред с тях безброй вълчи глутници, рисове, белки, стада сърни и диви кози; в блатата и речните ръкави бобри строяха своите сгради и в Запорожието се приказваше, че между тия бобри имало и столетници, бели като сняг от старост.