Читать «Огледален образ» онлайн - страница 210
Том Клэнси
А Роджърс си помисли: „Как можах да не дооценя този човек!“.
Почетната гвардия даде залп с оръжието си и когато ковчегът бе поставен върху катафалката, за да тръгнат към гробището в Арлингтън и те четиримата застанаха отстрани, Били изведнъж се обърна към Роджърс.
— Мислиш ли, че моят татко се е страхувал, когато е бил във влака? — попита той със звънливото си момчешко гласче.
Роджърс сви устни, за да не изхлипа на глас. Докато момчето го гледаше с очакване, Худ застана пред тях и отговори:
— Твоят татко беше като полицейски офицер или като пожарникар — каза той. — Даже и когато се страхуват много, те не бягат от престъпника или от огъня, защото искат да помогнат на хората. Така храбростта им идва направо оттук. — Той докосна с пръст емблемата на якето на Били, намираща се точно върху сърцето му.
— И как го правят? — попита момчето, като още хлипаше, но слушаше внимателно.
— Не знам — отвърна Худ. — Но го правят също като героите.
— Значи моят татко беше герой? — попита момчето явно зарадвано.
— Велик герой — каза Худ. — Супергерой.
— По-голям от тебе ли, генерал Роджърс?
— Много по-голям — отговори Роджърс.
Мелиса прегърна Били през рамо и като успя да се усмихне с благодарност на Худ, го поведе към лимузината.
Роджърс гледаше Мелиса, докато се качи. После се обърна към Худ.
— Чел съм… — започна той и замлъкна. После въздъхна дълбоко, преди да продължи: — Чел съм най-известните речи и писма в човешката история. Но нищо никога не ме е трогвало така, както го направи ти, Пол. Искам да знаеш, че съм горд, задето те познавам. И съм още по-горд, задето работя под твое ръководство.
Роджърс отдаде чест на Худ и седна в колата. И понеже гледаше Били, генералът не видя как Худ избърса сълзите от очите си, преди да седне до него.
78.
Пол Худ, съпругата му и двете им деца предприеха дълга разходка в парка до проспект „Невски“, преди да се разделят. Шарън и децата щяха да отидат да гледат мач между отборите на две училища, а Худ седна на пейката под старото дърво, където един нисък мъж в кожено яке хвърляше трохи на гълъбите.
— Странна е мисълта, че съществата, които летят в небесата, могат да дойдат на земята, за да се хранят, да строят гнезда и да отглеждат семействата си — заговори мъжът на ясен английски език. Той посочи с ръка към небето. — Човек би си помислил, че там горе би им било по-добре…
Худ се усмихна.
— Отгоре те виждат по съвсем друг начин нещата тук, долу. И това им е достатъчно според мен. — Той погледна към мъжа. — Не сте ли съгласни, генерал Орлов?
Бившият космонавт прехапа долната си устна и кимна:
— Така е, да. — Той изгледа новопристигналия. — Как сте, приятелю?
— Много добре — отвърна Худ.
Орлов посочи към парка:
— Виждам, че сте довели и семейството си.
— Да. Аз като че ли им дължах останалата част от почивката. И ми се стори, че не е лошо да я прекараме тук.
Орлов кимна.
— Няма друго място на света като Санкт Петербург. Даже когато беше Ленинград, той пак беше съкровището на Съветския съюз.
