Читать «Огледален образ» онлайн - страница 206
Том Клэнси
— Надявам се, че ще останеш в центъра, Сергей. Русия се нуждае от хора като теб. А синът ти… Когато се срещнеш с него… Не го съди строго. Той искаше да възвърне онова, което някога е имал… И искаше да го види в действителност, а не както е описано в книгите. Въпреки че по методите може да се спори, не е срамно човек да се бори за мечтите си.
Когато затвори телефона, Догин погледна картата на Съветския съюз от 1945 година и продължи да я гледа с ясни очи, когато сложи дулото на пистолета „Макаров“ до слепоочието си и натисна спусъка.
75.
На генерал Орлов му се струваше странно, че трима мъже, които изпълняваха такива важни роли в събитията през този ден — Догин, Пол Худ и той самият — бяха управлявали дейността си от бюрата и дори не видяха дневната светлина от момента на началото на кризата.
„Ние сме като дяволите в мрака, ръководещи делата на хората…“
Орлов трябваше да свърши само още нещо, но не можеше… Още не… След като се обади в щаба на генерал Бокий да поиска сведения за сина си и останалите войници от групата на Никита, сега му оставаше само да седи, да мисли и да чака.
Той позволи на тялото си да се отпусне в креслото, с ръце върху облегалките и увиснали надолу длани, които като че ли тежаха твърде много. Орлов бе принуден да се бори против свои хора, които обичаха Русия посвоему, и сега трагедията от случилото се и неговата роля в нея започваха да му тежат.
Той наведе глава, за да види часовника си, защото просто бе загубил представа за времето. „Защо никой не се обажда?“ — чудеше се той. Пилотите със сигурност можеха да установят броя на войниците, останали в тайгата.
Бипването на телефона го стресна като съскането на отровна змия. Но той сграбчи слушалката още преди да заглъхне първия звук.
— Да? — Кръвта биеше в слепоочията му.
Обади се секретарката му:
— Има видеоповикване за вас.
— Включи го — напрегнато нареди Орлов.
Очите му бяха втренчени в монитора, когато се появи лицето на Пол Худ. Американецът се вгледа за миг, за да се увери, че насреща му е Орлов.
— Генерале. Синът ви е добре.
Устните на Орлов трепнаха леко, после той се усмихна с облекчение.
— Благодаря. Много ви благодаря.
— Той се намира в машината за изтегляне на нашите хора — продължи Худ. — Ние ще уредим безопасното му завръщане колкото е възможно по-бързо. Това може да отнеме един-два дни, тъй като той е ранен леко в ръката и крака.
— Но иначе е добре… Няма опасност…
— Ние се грижим за него — увери го Худ.
Орлов леко се приведе напред и тялото му се отпусна, след като научи добрата новина. Но в очите на американеца имаше нещо… Някаква глухота, която показваше, че нещо друго не е наред.
— Има ли нещо, с което бих могъл да ви помогна? — попита Орлов.
— Да — отговори Худ. — Има. Искам да кажете нещо на сина си.
Орлов се подпря на лакти и заслуша внимателно.
— Вашият син направи всичко, което се изискваше от него, за да попречи на изтеглянето. Сигурен съм, че се е мислел задължен да свали хеликоптера или е считал за чест да не позволи да бъде качен във вражески летателен съд. Но с действията си той причини смъртта на командира на моя екип.
