Читать «Огледален образ» онлайн - страница 205

— Извършителят?…

— Агентка, дошла през Хелзинки. Измъкнала се е сред тълпата стачкуващи работници. Сега милицията я търси. — Той се поколеба. — Знаете ли за влака, министре?

— Да — каза Догин. — Кажи ми, Сергей. Знаеш ли нещо за сина си?

Гласът на Орлов беше спокоен като на професионален космонавт.

— Не сме разговаряли с хората от влака. Знам, че са били свалени, но нямам информация за Никита.

— Мисля, че е добре — каза сърдечно Догин. — Давали сме много жертви. Както при Сталинград. Но едно-две цветя винаги остават…

— Надявам се да сте прав.

Догин вдъхна дълбоко, потръпна и издиша.

— Изглежда, аз ще съм една от жертвите. Аз, генерал Косигин, генерал Малик… Хората, крито не се прикриха. Единственият въпрос е кой ще ни докопа пръв — правителството, Шович или колумбийците, които са му дали парите.

— Ако отидете при Жанин, можете да поискате защита.

— Срещу Шович ли? — изсмя се Догин. — В страна, където с хиляда долара можеш да си купиш наемен убиец? Не, Сергей. Късметът ми изгоря заедно с влака. Ирония на съдбата. Мразех този гангстер и всичко, за което той се бореше.

— Тогава защо изобщо се свързахте с него, министре? Защо трябваше да страдат толкова много хора?

— Не знам. Честно казано, наистина не знам. Генерал Косигин ме убеди, че може по-късно да го отстрани, и аз поисках да му повярвам. Макар че всъщност никога не съм вярвал. — Очите му се разходиха по старинните карти върху стените. — Толкова много исках това да стане… Да върна онова, което загубихме. Да върна времето, когато Съветският съюз действаше, а останалите страни се опитваха да противодействат, когато на нашата наука и култура, на нашата армия завиждаше целият свят. Сега, като си помисля, разбирам, че не това е бил начинът.

— Министър Догин — каза Орлов, — това не беше възможно да се направи. Дори и да бяхте построили този нов съюз, той щеше да се провали. Когато се върнах през миналия месец на космодрума в Казахстан, аз видях умрели птички и перушина по стълбищата. А ракетите бяха покрити с найлони. И отгоре им имаше натрупан прах. И мен също ме заболя и ми се прииска да се върна в миналото. В ерата на Гагарин и във времето, когато нашите космически совалки — „Буран“ — щяха да ни позволят да колонизираме космоса. Не можем да предотвратим еволюцията и развитието, министре. И не можем да ги върнем назад.

— Вероятно. Но борбата е нашата същност. Когато един човек умира, ти не се питаш дали лечението е твърде скъпо или опасно. Просто правиш онова, което трябва. Само след като пациентът ти умре и разумът надделее над чувствата, виждаш с каква непосилна задача си се заел. — Той се усмихна. — И все пак, Сергей, все пак трябва да ти призная, че известно време мислех, че ще успея.

— Ако не бяха американците…

— Не. Не бяха американците. Беше само един. Агент на ФБР в Токио, който стреля по самолета и ни принуди да прехвърлим парите в друг транспорт. Помисли си само, Сергей. Унизително е да знаеш, че една бедна душа успя да промени света, който могъщите не успяха.

Сега Догин дишаше по-леко. Чувстваше се странно спокоен, когато посегна вдясно и отвори горното чекмедже на бюрото си.