Читать «Подозренията убиват» онлайн - страница 16

— Не — отвърна Дино. Взе чантата на жената от едно кресло и прекрачи през трупа, като внимаваше да не стъпва върху прогизналия от кръв избелял килим. — Ела насам — и го поведе по коридора към една стая, която очевидно служеше за кабинет. Едната стена на помещението беше заета от библиотека, другите две бяха украсени с хубави картини. Пред прозореца към улицата имаше старинно бюро. — Седни — нареди Дино и отвори чантата на жената.

Стоун се настани и попита:

— Как се казва?

Дино разгръщаше портфейла.

— Миранда Хирш — прочете и подаде на Стоун една визитна картичка. — Действащ вицепрезидент на банка „Манхатън“, директор на отдела за заеми.

— Много висок пост — отбеляза Стоун, загледан във визитката.

— Познаваше ли я?

— Единствено от гледките през прозореца — отвърна Стоун.

— Докато си я зяпал, не си ли забелязал присъствието на мъж в апартамента й?

Стоун поклати отрицателно глава:

— Не, никога досега. След изпълнението с прахосмукачката тя винаги дърпаше пердетата.

— И тези на долния етаж ли?

— Да — Колко пъти си я гледал гола?

— Знам ли, трябва да са към четиринадесет-петнадесет пъти.

— Късметлия си, че тази вечер бях с теб — каза Дино, — в противен случай Кели и Андерсън можеха да те набедят, да те изкарат пощурял от страст заради нейните изпълнения.

— Да, това не е лоша идея, така може да открием мотива на престъплението — каза Стоун. — Ще трябва да се разпитат всички от моята страна на блока. Нищо чудно престъпникът да живее тук, със сигурност имало и други очевидци.

— Не е изключено, но никой не се е обадил. Чакай, преди да тръгна насам, ти каза нещо, каза, че си разпознал престъпника.

— Така е, но не мога да си спомня къде съм го виждал, проклет да съм.

— Хайде, хайде, Стоун, мисли, напъни се!

— Нали това правя — отвърна раздразнен Стоун, забол очи в носовете на обувките си. — Струва ми се, че май бяхме заедно с теб.

— Какво заедно?

— Заедно го преследвахме. Арестувахме го заедно, сигурен съм в това. Но беше много, много отдавна.

— Чакай, чакай, подскажи ми още нещо.

— Не мога да си припомня цялата картина — процеди Стоун. — Няма ли да ме оставиш да си помисля малко на спокойствие?

И двамата се умълчаха.

— Мителдорфер! — изстреля по едно време Дино.

— Какво?

— Мителдорфер се казваше. Счетоводителят, който беше убил жена си.

— Хърбърт Мителдорфер! — възкликна Стоун, — Как се сети, дяволите да те вземат!

— Беше й прерязал гърлото — каза Дино, — по това се досетих. Преди колко ли години беше това?

— Преди единадесет или дванадесет — отвърна Стоун.

— По това време нямаше смъртна присъда и му дадоха доживотна.

— Няма осъден на доживотен затвор, който да не бъде помилван — продължи Дино. — А той е лежал достатъчно дълго в затвора, за да го освободят под гаранция.

— В кой затвор го изпратиха?

— Не си спомням точно. „Денмора“ ли, „Атика“ ли?

— И аз не се сещам. Трябва да проверим.

Дино веднага взе мобилния си телефон и започна да набира номера, но спря.

— Стоун, ти сигурен ли си, че това беше Мителдорфер. Проклет да съм, ако мога да си спомня как изглеждаше.