Читать «Ченгета» онлайн - страница 208

— Ами неофициално?

— Неофициално ти не си го чул от мен и двамата никога не сме разговаряли. Но Джоуи Маркс смяташе, че всички го мамят. Не вярваше на никого. Всеки път, когато се срещах с него и носех скрито записващо устройство, направо се потях от страх. Защото никога не знаех кога ще си сложи ръката на гърдите ми. Бях с него повече от година и той от време на време продължаваше да го прави. Трябваше да нося касетофончето подмишницата си, човече. Някой път опитай да отлепиш касетофонче от подмишницата си. Много боли.

— Ами Тони?

— Това се опитвам да ти кажа. Естествено, Джоуи смяташе, че Тони го краде. Така си мислеше и за мен. И трябва да разбереш, до известна степен това беше допустимо. Джоуи знаеше, че всеки трябва да сложи по някоя пара отгоре, за да е доволен. Но е възможно да усещаше, че Тони взима повече от допустимото. Никога не ми го е казвал, но зная, че на няколко пъти прати да го проследят в Лос Анджелис. И имаше човек в банката на Тони в Бевърли Хилс. Джоуи получаваше копия от месечния му баланс.

— Наистина ли?

— Да. Определено е щял да разбере, ако Тони е имал някакви по-сериозни влогове.

Бош се замисли за миг, но не успя да се сети какво друго да пита.

— Защо ми задаваш този въпрос, Бош?

— А, не зная, работя по един проблем. Пауърс каза, че според Вероника Алайзо Тони имал скрити два милиона долара.

Линдъл подсвирна.

— Струват ми се доста пари. Ако Джоуи го беше усетил, веднага щеше да го очисти. Това не се вмества в рамките на допустимото.

— Според мен той ги е трупал от години, нали разбираш. Постепенно. Освен това е перял пари и за някои от приятелите на Джоуи в Чикаго и Аризона, нали си спомняш? Може да е крадял и тях.

— Всичко е възможно. Слушай, Бош, после ще ми разкажеш какво е станало. Трябва да хвана самолета.

— Само още нещо.

— Бош, трябва да тръгвам за Бърбанк.

— Чувал ли си някога във Вегас за човек на име Джон Галвин?

Галвин се казваше мъжът, който последен бе посетил Вероника Алайзо в нощта на изчезването й. След продължително мълчание Линдъл отговори, че името не му е познато. Но за Бош това мълчание беше достатъчно.

— Сигурен ли си?

— Виж, изобщо не съм чувал за такъв човек, разбираш ли? Трябва да вървя.

Когато остави слушалката на място, детективът отвори куфарчето си върху масата в трапезарията и извади бележника си, за да си запише някои от нещата, казани от Линдъл. Елиънър се появи от кухнята с прибори и салфетки в ръце.

— Кой беше?

— Линдъл.

— Кой?

— Агентът, който играеше ролята на Люк Гоушън.

— Какво искаше?

— Да се извини, предполагам.

— Звучи ми необичайно. Обикновено бюрото не се извинява за каквото и да е.

— Разговорът не беше официален.

— А. Просто мъжки разговор.

Бош се усмихна, защото Елиънър бе права.

— Какво е това? — попита тя, когато остави приборите на масата и извади касетата с „Фатална страст“ от куфарчето му. — А, не беше ли един от филмите на Тони Алайзо?

— Да. Част от законната му холивудска фасада. Един от филмите, в които участва Вероника. Трябваше да го върна на Киз.