Читать «Ченгета» онлайн - страница 206

Елиънър се изправи от масата и се приближи до него. Тя обви ръце около врата му и му се усмихна.

— Ще го хванеш. Не се тревожи.

Той кимна. Двамата се целунаха.

— Какво искаше да кажеш преди малко? — попита Елиънър. — Когато и двамата едновременно започнахме да говорим.

— А… Вече не си спомням.

— Значи не е било нещо важно.

— Исках да ти кажа да останеш при мен.

Тя сведе глава на гърдите му, така че Бош не можеше да вижда очите й.

— Хари…

— Просто да видим как ще тръгне. Чувствам се така… сякаш всичките тези години изобщо не ги е имало. Искам… Просто искам да сме заедно. Мога да се грижа за теб. Тук ще се чувстваш в безопасност и ще разполагаш с колкото време ти трябва, за да започнеш отначало. Да си намериш работа, да правиш каквото искаш.

Тя отстъпи назад и го погледна в очите. Сега предупреждението на Ървинг беше последното нещо, за което си мислеше Бош. Единственото, което го интересуваше в момента, бе да я задържи при себе си и да направи всичко, за да постигне това.

— Но минаха много години, Хари. Не можем да ги забравим просто така изведнъж.

Той кимна и сведе очи. Знаеше, че е права, но въпреки всичко не го интересуваше.

— Искам те, Хари — продължи Елиънър. — Теб и никой друг. Но не искам да бързаме. Трябва да сме сигурни. И двамата.

— Аз вече зная, че съм сигурен.

— Само така си мислиш.

— Санта Моника е толкова далеч оттук.

Тя се усмихна, после се засмя и поклати глава.

— В такъв случай, ще ти се налага да оставаш да спиш там, когато ми идваш на гости.

Той отново кимна и двамата се прегърнаха.

— Способна си да ме накараш да забравя много неща, знаеш ли го? — прошепна в ухото й Хари.

— И ти — отвърна Елиънър.

Докато се любиха, телефонът иззвъня, но онзи, който се обаждаше, не остави съобщение на телефонния секретар. По-късно, когато Бош излезе от банята, Елиънър му съобщи, че някой отново е звънял, но без да остави съобщение.

Накрая, докато тя кипваше вода за спагетите, телефонът иззвъня за трети път и Бош вдигна слушалката, преди да се включи секретарят.

— Хей, Бош?

— Да, кой се обажда?

— Рой Линдъл. Помниш ли ме — Люк Гоушън?

— Помня те. Ти ли ме търси на два пъти преди известно време?

— Да, защо не отговори?

— Бях зает. Какво искаш?

— Значи е била кучката, а? — Какво?

— Жената на Тони.

— Да.

— Ти познаваше ли онзи тип Пауърс?

— Не съвсем. Просто съм го мяркал наоколо.

Бош не искаше да му казва нищо, което агентът още не знаеше.

Линдъл отегчено въздъхна.

— Да, Тони веднъж ми каза, че повече се страхувал от жена си, отколкото от Джоуи Маркс.

— Така ли? — внезапно заинтригуван попита Бош. — Кога ти го е казал?

— Не зная. Една нощ разговаряхме в клуба и той просто ми го каза. Спомням си, че заведението вече беше затворено. Той чакаше Лейла и си приказвахме.

— Много ти благодаря, че ми го казваш, Линдъл. Какво друго е споделял с теб?