Читать «Ченгета» онлайн - страница 205

— Търсиш си жилище тук, така ли?

— Помислих си, че няма да е зле да започна да си търся нещо.

Пет години преди това тя бе живяла в Санта Моника. Бош си спомняше апартамента й с балкона на спалнята. Усещаше се дъхът на морето, а ако човек се наведеше през парапета, можеше да види булевард „Оушън парк“. Той знаеше, че сега Елиънър не може да си позволи такова жилище. Навярно търсеше нещо на изток от Линкълн.

— Знаеш, че няма защо да бързаш — рече Хари. — Можеш да останеш тук. Хубава гледка, спокойно е. Защо не… Не зная, просто не бързай.

Тя вдигна поглед към него, но не каза това, което искаше. Бош го усещаше.

— Искаш ли бира? — попита Елиънър. — Купих още няколко бутилки. В хладилника са.

Той кимна и отиде в кухнята, за дай даде възможност да остане за малко сама. Върху тезгяха видя глинено гърне и се зачуди дали го е купила, или го е донесла със себе си от Лас Вегас. Бош отвори хладилника и се усмихна. Тя го познаваше. Беше купила бира „Хенри Уайнхард“. Извади две бутилки и ги отнесе обратно в трапезарията. Отвори нейната и й я подаде, след това отвори и своята. После двамата заговориха едновременно.

— Извини ме, продължавай — каза тя.

— Не, ти.

— Сигурен ли си?

— Да, какво?

— Само исках да те попитам как мина днес?

— А, това ли. Ами беше и добре, и зле. Опипахме онзи тип и той ни разказа всичко. Издаде жената.

— Съпругата на Тони Алайзо ли?

— Да. Планът е бил изцяло неин. Според него. Вегаската следа е била просто за заблуда.

— Това е страхотно. А каква е лошата част?

— Ами на първо място, нашият човек е ченге и…

— О, по дяволите!

— Да, но положението е още по-лошо. Днес той ни се изплъзна.

— Изплъзна ли ви се? Какво искаш да кажеш с това, че ви се е изплъзнал?

— Искам да кажа, че избяга. Направо от участъка. Имаше пистолет, малък „Рейвън“, скрит в обувката. Не сме го забелязали, докато му слагахме белезниците. Двамата с Едгар го заведохме до тоалетната и по пътя трябва да си е настъпил връзката на обувката. Нали разбираш, нарочно. После, когато Едгар забеляза и му каза да се завърже, той извади пистолета. Изплъзна ни се, измъкна се в задния паркинг и взе една от патрулните коли. Все още беше в униформа.

— Господи, и досега не са го открили?

— Това стана преди около осем часа. Няма и следа от него.

— Къде ли би могъл да отиде с патрулна кола и униформа?

— А, той е изоставил колата — вече я откриха — и се съмнявам, че още е в униформа, където и да е. Изглежда, че е симпатизирал на крайно десните сили, онези с превъзходството на бялата раса и прочее. Навярно познава хора, които биха му дали дрехи, без да задават излишни въпроси.

— Ега ти ченгето.

— Да. Странно е. Той откри трупа, нали разбираш, миналата седмица. И понеже беше ченге, аз изобщо не си помислих за него. Още тогава разбрах, че е боклук, но гледах на него единствено като на ченгето, открило трупа. И той трябва да го е знаел. Точно на това е разчитал — че ще бързаме на онази площадка. Хитро го е замислил.

— Може да го е замислила тя.

— Да. По-вероятно да е била тя. Но така или иначе, сега се чувствам… хм, не зная, по-разстроен или разочарован, че тогава не съм му обърнал внимание, отколкото, че днес го изпуснахме. Трябваше да го забележа. В повечето случаи убиецът е точно онзи, който открива трупа. Униформата му ме накара да забравя този факт.