Читать «Кралството» онлайн - страница 147

— Още добри новини — каза Реми. — Разкажи ни за недостатъците.

— Без да споменавам абсурдно неприятния терен ли?

— Да.

— Недостатъците са, че на практика влизаме незаконно в Китай. Ако имаме нещастието да ни хванат, ще свършим в затвора.

— Вече ни е грозяло веднъж — отвърна Сам. — Да се постараем да го избягваме, а?

— Разбира се. Добре, да преминем към змиите и отровните насекоми…

След бърза вечеря с пиле тандури, Сам и Реми се оттеглиха в стаята си. Видяха, че обзавеждането съвпада с мотива на целия хотел — холивудски уестърн шик, без шика обаче. Макар навън да бе едва петнайсет градуса, влажността ги задушаваше. Скърцащият таванен вентилатор бавно движеше въздуха, но след залез температурите паднаха и скоро в стаята стана приятно.

В осем часа и двамата вече спяха.

На следващата сутрин Сам и Реми се събудиха, когато Аджай почука леко на вратата. Сам изпълзя от леглото в мрака и се затътри да отвори.

— Кафе, господин Фарго — каза Аджай и му подаде две чаши димящо кафе.

— Без чай? Приятна изненада! Впрочем аз съм Сам.

— О, не, сър!

— Колко е часът?

— Пет сутринта.

— Олеле! — Сам погледна през рамо към спящата си съпруга. Госпожа Фарго не си падаше по ранното ставане. — Аджай, имаш ли нещо против да ни донесеш още две чаши кафе веднага?

— Не, разбира се. Направо ще донеса каната.

След трийсет минути и четиримата бяха седнали да закусват в ресторанта на хотела. Щом приключиха, Карна каза:

— Време е да приготвим багажа, защото смъртоносната ни машина скоро ще е тук.

— … Смъртоносна машина ли каза? — попита учудено Реми.

— Може би ви е позната с обикновеното име: хеликоптер.

Сам се позасмя.

— След всичко, което ни се случи, може да се каже, че добре го описа.

Сигурен ли си, че искаш да летиш с нас?

Карна вдигна едно дунапреново топче с размерите на топка за софтбол. Беше надупчено от пръсти.

— Играчка за преодоляване на стреса. Ще се справя. И бездруго ще летим кратко.

След като приготвиха екипировката си, се отправиха към една широка поляна в северния край на Инкьон.

— Ето, идва — каза Аджай и посочи на юг. Масленозелен хеликоптер се носеше над река Сианг.

— Изглежда направо древен — отбеляза Карна.

Когато машината се приближи, Сам забеляза на страничната врата бледо лого на Индийските военновъздушни сили. Някой беше опитал, доста неуспешно, да заличи символа. Извърнаха лица, за да се предпазят от вихрушките прахоляк, които хеликоптерът вдигна при приземяването си.

— Аджай, какво е това нещо? — попита Карна.

— Лек и пригоден за всякакви цели хеликоптер „Четак“, сър. Много е надежден. Като войник летях на подобни машини много пъти.

— На колко години е?

— От шейсет и осма е.

— Да му се не види!

— Ако ви бях казал предварително, господин Карна, нямаше да дойдете.

— О, напълно си прав! Добре, добре, да приключваме по-бързо с това.

Хвърлиха екипировката си на борда и докато Джак яростно мачкаше топчето си, се качиха един по един. Аджай провери обезопасителните колани на седалките, затвори вратата и кимна на пилота.