Читать «Предателство» онлайн - страница 24

Олстронг вдигна от бюрото си кафяв плик и го подаде на Нолан.

— Ако това не дава отговор на всичките ти въпроси, ще ти дам още информация утре сутринта. Сега не е лошо да отидеш да си стегнеш багажа.

— Отивам.

Нолан отдаде чест и се завъртя. Ръката му бе хванала дръжката на вратата, когато Олстронг се обади зад него:

— Не забрави ли нещо?

Нолан се изпъна и извади пакета с банкноти изпод якето си. Усмихна се:

— О, имаш предвид това скапано нещо? — и го подхвърли към шефа си. — Само исках да проверя колко си внимателен, Джак. Така те държа нащрек.

— Винаги съм нащрек — каза Олстронг.

— Виждам. До утре сутринта.

* * *

„Мила Тара,

Днес се разходих по някои от сиромашките улици на живописния Багдад с един ненормален тип на име Рон Нолан, който като че ли не знаеше, или въобще не му пукаше, че сме във вражеска територия. Той е един от службата за сигурност на Олстронг. Може би си спомняш от последното ми писмо (ако ги четеш), че това е военният доставчик, към който някак си сме почти за постоянно прикрепени. Намирам меко казано за ирония факта, че трябва да го пазя. Този човек има нужда от охрана толкова, колкото патицата от дъждобран.

Всичко е толкова сюрреалистично. Идва, за да прибере парите за заплати за месеца. И аз си мисля, че ще отидем в някаква банка и ще вземем чек от хората на Бремер, който Олстронг ще депозира после в тяхната банка. Нищо подобно. Бодлива тел и бетонни блокчета в коридора пред една врата. Нолан си показва картата на сержанта от морската пехота отпред, който дежури там с цял взвод. Мястото е истинска крепост.

Както и да е. Минаваме през проверката — всички познават Нолан — и ни вкарват в една тясна вътрешна стая. На стените няма даже и прозорци. По земята още има мазилка от бомбардировките през април. Липсва даже хоросана. След като Саддам напуснал града, тук дошли грабители и отнесли всичко, наистина всичко. Армировката от стените. Жиците под мазилката. Направо да не повярваш. В цялото министерство няма нито едно бюро — всички използват сгъваеми маси като онези, които се намират в «Уолмарт». Не бих се учудил, ако са ги купили от «Уолмарт» и са ги транспортирали до тук.

И така, стоим в тази тясна, мрачна, мръсна стаичка. Четири електрически крушки. Температурата вътре е приблизително 65 градуса. Има двама мъже, които вземат документите на Нолан, преглеждат ги й след това изчезват в нещо като склад зад гърба им. Десет минути по-късно се връщат с пазарска количка пълна с пакети стотачки.

Стоя и си мисля: «Тия нещо се майтапят.» Но те преброяват четирийсет опаковки от по петдесет хиляди всяка и — ако щеш ми вярвай — Нолан се разписва срещу сумата, преброяваме ги още веднъж, и заедно ги тъпчем в неговата раница!

Представи си само. Нолан носи два милиона американски долара в брой в раницата на гърба си и се разхождаме през тълпа от не особено приятелски настроени хора във фоайето на Републиканския дворец. След това се връщаме в зелената зона, скитаме през бедните багдадски улици, гъмжащи от хора, които печелят по-малко от сто долара месечно и наистина не ни обичат. Дали бях уплашен? Този тип ненормален ли е или какво? На всичкото отгоре останах с впечатлението, че му харесва.

Казано по-накратко, извървяхме две пресечки по този наистина много претъпкан пазар и накрая се събрахме с моите момчета от ескорта, излязохме от града и се прибрахме в базата, където според слуховете Олстронг има огромен сейф — докаран от Америка, разбира се — монтиран с болтове към циментовия под на неговия офис.

Има още много да ти разказвам за някои от другите ненормални елементи на икономиката на това място — всички готвачи в базата са филипинци, а същинските пазачи на летището са от Непал. Днес срещнахме един тип на име Куван, който очевидно снабдява Олстронг с всичката тази работна ръка. Нолан ми каза, че никой от тези хора не изкарва повече от сто и петдесет долара месечно, докато самият той прави по двайсет хиляди! Каза ми като се уволня да се върна тук като доброволец и да работя за Олстронг. Бившите американски военни тук се превръщат в нещо като бандити. Ще ти хареса ли ако поема този път?

Добре, достатъчно за това място. И без другото слушаш достатъчно за Ирак, сигурен съм.

Това, което наистина ме интересува, ако четеш всичко, е дали по някакъв начин се свързвам с теб. Трудно е, когато не отговаряш, Тара. Ако си стигнала дотук и не желаеш повече да ти пиша, само ми кажи и аз обещавам да спра. Ако си решила и всичко е свършило. Но някаква част от мен се е вкопчила в надеждата, че може да пожелаеш да ми дадеш още един шанс, когато се върна.

Знам, както каза поне сто пъти, ако се върна. Е, предлагам ти сделка. Ще се върна.

Просто ми е трудно да приема, че леките различия в политическите ни убеждения наистина ни накараха да скъсаме. Признавам, понякога си мисля, че е добре да се биеш за нещо, било защото вярваш в някаква кауза, или защото си се записал в армията. Дал си дума и толкова. Може би не си съгласна, но се надявам някой ден да поспорим.

Ако би могла да ми пишеш, Тара, по един или друг начин ще съм щастлив да получа вести от теб. Обичам те. Все още.“