Читать «Жътварите» онлайн - страница 45

За съжаление в началото Устър не владееше града така, както би подобавало на един полицейски началник. Когато научи за издевателствата, беше вече късно да им сложи край или поне така се успокояваше. Впоследствие бе събрал сили да заяви категорично, че повече няма да разрешава безобразия в поверения му град. Имаше предвид убийствата и че ще бъде безпощаден към извършителите им. Декларациите му обаче дадоха надежда на чернокожите и те надигнаха глава. Стана още по-лошо, защото се наруши балансът между техния гняв и обичайния им страх и на моменти положението беше неудържимо. А то се усложняваше още повече поради продължаващите безобразия на негодници като Том Ръдж и другите от Клана. Стигна се почти до намеса на ФБР. Това беше опасно — федералните не разбираха в дълбочина процесите и начина на мислене на хората от малките градове. Не само не разбираха, а и пет пари не даваха за тях. Целта им беше само да се даде урок и пример на останалите. Да знаят какво очаква онези, които не се съобразяват с промените и повелята на новото време, както пееше един прочут чернокож изпълнител.

Това е още една сериозна причина момчето на име Луис да бъде наказано за убийството на Дебър. Защото само Бог знае какво би могло да се очаква, ако и този път виновникът избегне предвиденото от закона. Може би следващият му ход ще е срещу убийците на Ерол Рич? Срещу онези, които бяха издърпали камиона изпод краката му, за да увисне безпомощен с примка на шията? Или срещу другите, които го заляха с бензин? И онези, които го запалиха жив? Устър бе чувал слуховете за връзката между Рич и майката на Луис. Сигурно и момчето беше наясно. Ако убият баща ти по такъв зверски начин, ти няма ли поне да опиташ да отмъстиш? — питаше се полицейският началник. И си даваше сметка, че на мястото на Луис би постъпил точно така.

От тези мисли го извади гласът на застаналия на прага Кавана, също обект на негов експеримент за социални промени в градчето. Кой знае с какви дивотии щеше да го занимава точно сега.

— Какво има? — запита недоволно, като отново насочи поглед към момчето в съседната стая.

— Дошли са ни гости.

Устър въздъхна и погледна навън през другия прозорец. Пред сградата бяха спрели две коли. От първата вече излизаха двама. Беше обикновен форд, приличаше на държавен. Подозрението му се потвърди, когато видя третия в него. Специалният агент Рей Валънс свали прозореца и изхвърли цигарена угарка току пред вратата на участъка. Валънс бе заместник–шеф на местното бюро на ФБР и не беше лош човек, доколкото това може да се каже за федералните. Беше умерен, няма да те пришпорва на тема човешки права, но няма и да те остави да се правиш, че не си чувал за тях. Обаче това с фаса бе демонстрация на неуважение. Е, ще трябва да си поговорят по въпроса.

Втората кола беше прекалено луксозна, за да е държавна. Светлокафеникава отвън, тапицирана с кожа в тон с цвета, а човекът на волана приличаше повече на професионален бодигард, отколкото на федерален агент. Устър го огледа внимателно, когато излезе: не беше много по-различен от федералните копелета. И неговото сако беше издуто отляво под мишницата, и той имаше същото самоуверено, почти нагло изражение. От задната седалка на баровската кола се измъкна мъж на годините на самия Устър, само че изглеждаше значително по-стар. Напомняше му за актьор от „Моята прекрасна лейди“, филма, дето го даваха преди няколко години. Как ли му беше името? О, да — Уилфрид Хайд-Уайт в ролята на полковник Пикъринг със силно сбръчканата муцуна, майната му и на него. Та мъжът много приличаше на него.