Читать «Жътварите» онлайн - страница 3

Ето как Ерол Рич се превърна в Човека факла.

Приживе имаше жена и дете от нея в град на стотина мили северно от тук. Поне веднъж месечно отскачаше с камиона да ги нагледа, да се увери, че си имат всичко необходимо. Жена му работеше в голям хотел. По-рано Ерол беше общ работник на същото място, но нещо се бе объркало, та го бяха изгонили. Говореше се, че пак пустата му избухливост била виновна и се наложило да остави жена и дете, за да потърси работа другаде. През свободните уикенди по вечерно време Ерол отскачаше до импровизираната кръчмица в мочурищата край градчето да изпие някоя и друга чаша бира. Посещаваха я само цветнокожи, а местният закон се отнасяше с търпимост към заведението, стига в него да няма неприятности и проститутки. И майката на Луис ходеше от време на време там с приятелки, макар че мама Луси, баба му, не гледаше на това с добро око. В барчето имаше радио, пускаха музика. Майка му и Ерол Рич често танцуваха заедно, а ритмиката на танца им издаваше само тъга и мъчителна горест, сякаш това бе единственото чувство, което могат да си позволят. Повечето посетители пиеха долнокачествен алкохол, мама Луси го наричаше „скоросмъртница“. Но майка му винаги си вземаше безалкохолна напитка, а Ерол — бира. При това не повече от една-две. Твърдеше, че не си пада по пиенето, не обича да смърди на алкохол рано сутрин. А иначе не е съдия на другите. Който иска да пие, нека си пие, негова си работа.

Луис помнеше топлите летни нощи, когато въздухът натежава от миризмата на пот и захар, чак свят да ти се завие. Ами да, и сега картината сякаш е пред очите му… Жужат насекоми, бръмчат комари, привлечени от влажните човешки тела. Музиката свири все по-силно, под тавана се стеле мек прах, танцуващите се захласват, увлечени в ритъма, замаяни от миризмите и движението. Единствено майка му и Ерол Рич танцуват бавно, нехаещи за трескавия синкоп, за възбудените гласове наоколо. Телата им са притиснати плътно, чуват само туптенето на своите сърца, а и те сякаш бият в унисон като едно общо цяло. Дланите им са влажни, пръстите преплетени, търкат се бавно един в друг.

Понякога това се оказва достатъчно, но друг път не.

Кръстосат ли се пътищата им, господин Ерол винаги даваше на Луис четвърт долар. И винаги усмихнато отбелязваше, че е пораснал, че изглежда добре и майка му сигурно много се гордее с него.

А Луис имаше чувството, че и г-н Ерол също се гордее с него, макар че не можеше да каже точно защо.

Онази нощ, когато Ерол Рич си отиде завинаги, мама Луси, матриарх на дома, където Луис отрасна сред множество жени, даде на майка му да пие бърбън и доза морфин, за да я приспи. Майка му плачеше непрекъснато, всъщност откакто бе чула какво се е случило край кръчмата на Ръдж. По-късно Луис щеше да научи, че е ходила в колибата на Рич, придружена от сестра си, и го молила да напусне градчето. Но той отказал, твърдял, че повече никога няма да бяга. Обяснил, че ходил при Том Ръдж, за да се извини. Оставил му и 40 долара като обезщетение за повреденото и за неприятностите му като собственик на заведението. Дребния приел парите неохотно и с кисела физиономия. Казал: хайде от мен да мине, станалото — станало, прощава му простъпката. Парите били немалка сума за Ерол, но той си давал сметка, че иска да остане в градчето, да работи и живее сред хората, които харесва и уважава. И най-вече сред онези, които обича. Това, последното, го рекъл, като гледал майка му в очите.