Читать «Жътварите» онлайн - страница 23

Уили настръхна. Представи си какво ще последва. Предостатъчно бе слушал за лихварите обирджии. Ще ти пуснат пари срещу огромна лихва, все едно да си пъхнеш главата в разтворената паст на акула. И без това жена му ще отмъкне половината от това, което има, а този тип иска да му отнеме и останалото.

— Не зная какво са ви казали — уклончиво измънка Уили. — Мога и сам да се оправя с проблемите. Моля да ме извините, но имам сметки да дописвам и…

Понечи да му обърне гръб, но се досети, че това ще бъде още по-лошо. На такъв гръб не се обръща — може да получиш нож в него. Не че беше страхливец. Но в чернокожия имаше и нещо друго, много по-особено. Едва ли беше лихвар, не приличаше на типичен мошеник. Тук личеше истинско достойнство и още нещо, неуловимо. Не, не бива да го отпъжда. По-добре да се измъкне с любезни, учтиви приказки. Ще се понапъне, ще се справи.

— Вие ще загубите сервиза — изведнъж каза Луис. — Не бих искал това да стане.

Уили въздъхна, нещата се усложняваха.

— Че защо, какъв интерес имате?

— Да речем, че съм добрият самарянин. Грижа се за клиентите от района.

— Ами кандидатирайте се за кмет! Веднага ще гласувам за вас.

Чернокожият се усмихна.

— Предпочитам да не си навирам носа в публичното пространство.

Уили го изгледа отново и кимна.

— Аха, мисля, че се досещам.

— Ще инвестирам във вашия бизнес. Предоставям половината сума от реалната му стойност. В замяна ще ми изплащате годишна лихва от един долар — докато дългът се погаси.

Долната челюст на Уили буквално увисна. Какъв е този тип и за какъв го взима? Или е най-печената акула сред лихварите, или в предложението има някаква скрита дяволия. Каква ли? Такава, дето сигурно ще го унищожи.

— Един долар годишна лихва… това е… — измърмори той едва чуто.

— Разбирам какво подозирате. Че е капан. Ще ви оставя да помислите тази нощ. Чух, че съпругата ви е дала четирийсет и осем часов срок. Май не съм толкова щедър, колкото нея, а?

— Жена ми щедра, а? И това си го бива — кисело рече Уили.

— Сигурно сте имали хубави мигове заедно — рече Луис с каменно лице.

— Имахме — отвърна Уили. — Отдавна беше.

Луис извади визитка с образа на крилат ангел, чийто крак размазва змийска глава. Изписан телефон и нищо повече.

— Няма име — констатира Уили.

— Няма — съгласи се другият.

— Бизнес визитка без име. Не е ли трудно да се печели така?

— Трудно, а? Така ли мислите?

— Какво работите? Змии ли убивате? — изтърси Уили, без да мисли, и веднага жестоко съжали.

От устните му се отдели едно горчиво, беззвучно „Дявол ме взел!“. За Бога, не може ли да си държи проклетата човка затворена!

— И така може да се каже. Борба със зловредници например — такъв ми е бизнесът.

— Аха, вредни гадини, като например животински контрол?

Мъжът протегна ръка за довиждане. Уили беше като замаян, но я хвана.

— Луис, а? — измърмори той. — Само Луис ли?

— Само Луис — отвърна високият мъж и добави: — Аха, да не забравя, от днес аз съм новият собственик на сградата, а вие — мой наемател.

Това бе началото на цялата тази история.

Уили наплиска лицето си с вода. Отвън долитаха смях и приказки. Гласът бе на Арно, който изказваше крайно неласкаво мнение за нюйоркските „Мете“, като комбинираше името на бейзболния отбор с вариации на трибуквена нецензурна дума. Арно беше майтапчия и се гордееше с ерудицията си, най-вече когато беше на четвъртата водка. И въпреки че приличаше на застаряващ плъх, знаеше повече думи и от най-дебелия „Уебстър“, при това дълги и сложни, като например „копулативен“ и „карнален“.