Читать «Жътварите» онлайн - страница 22

Уили му махна с ръка да влезе. Високият мъж пристъпи в малкото помещение и затвори вратата след себе си. Монтьорът изведнъж изпита странно усещане — за надвиснала опасност. В армията беше механик, но се е налагало и да стреля. Не че е убивал хора, не беше се и опитвал. Повече му прилягаше да ремонтира машини, да сглобява и настройва двигатели, да създава нещо, а не да разрушава или унищожава. А новодошлият имаше точно такова излъчване — сякаш бе роден да убива.

Уили познаваше много хора, които са убивали. Разбира се, и те бяха различни: някои го правят само при крайна нужда. Други са психари, удоволствие е да пребият или застрелят човек. И най-сетне има още една категория — родените за това. Тези, за които убийството е призвание. Този тип е извънредно рядък — представителите му се броят на пръсти. На тях убийството им идва отръки, правят го естествено и сръчно, хладнокръвно, без угризения на съвестта. В тях сякаш пламти хладен огън, контролиран и недосегаем. Отвън не личи, но това е стихия с потенциала на истинско торнадо. Уили винаги избягваше близостта с такива хора. Обаче сега, волю-неволю, пред него беше един от тях.

Отвън бе тъмно, Арно си беше тръгнал. Не че го бе изоставил в труден момент, напротив, даваше си ясна сметка, че може би този ден е последният им тук. Уили обаче го отпрати — искаше да остане сам. Усещаше съпричастието и състраданието му, но сервизът беше негово творение, рожба на собствените му ръце, воля и амбиции. За последно ще преспи тук, заобиколен от предмети и миризми, които обича най-много на този свят. Сетне ще му мисли. Може би ще се наложи да работи на чуждо. Винаги има надежда да успее да спести пари, че отново да започне свой бизнес. В банката проявиха разбиране, но в крайна сметка не помогнаха с нищо. Такава е съдбата на човек, попаднал в капана на болезнен и разорителен развод, с носещ пари, но не и достатъчно доходоносен бизнес.

В този самотен миг на подобни размишления се бе появил непознатият. И към другото бреме на Уили се присъедини още едно: на силно притеснение и неясни предчувствия. Защото си спомняше ясно, че заключи външната врата след Арно. А може би беше забравил? Но не, по-скоро заключената врата едва ли бе проблем за късния посетител.

— Съжалявам, затворено е — рече Уили безпомощно.

— Виждам — отвърна другият и протегна ръка. — Казвам се Луис.

Уили не бе човек, който би проявил ненужна грубост. Затова я пое и стисна.

— Вижте, приятно ми е да се запознаем, обаче това не променя нещата — рече той. — Късно е. Бих ви поканил да наминете утре, обаче не съм сигурен дали изобщо ще бъда тук.

— Да — кимна Луис. — Чух, че имате неприятности. Аз обаче мога да помогна.