Читать «Отсенки от себе си» онлайн - страница 182

Вмъкна се вътре, откачи стар маслен фенер от стената, след което затвори вратата и коленичи в пълния мрак, като търсеше кибритени клечки в оръжейния си колан. Когато извади клечка, в тъмнината отекна ръмжащ глас:

— Очаквах те.

20

Уакс замръзна неподвижно в мрака. Разпали стомана в опит да открие онзи вътрешен огън в себе си. Сините линии сочеха изцяло зад него; излизаха от скритата врата и пироните в стените. Нямаше нищо друго.

С тази разлика… Дали не виждаше нещо едва различимо? Две тънки линии, миниатюрни като нишките на паяжина. Той разпали метал и се напрегна, Тласна. Линиите потрепваха в тъмнината. А после ги нямаше.

Уакс извади светкавично стериона си, насочи го надолу по коридора, по посока, обратна на линиите, и произведе три бързи изстрела. Отблясъкът на барута огря помещението като светкавици, докато насочваше другия си пистолет към сините линии и източника на звука.

В тези отблясъци успя да различи нещо в мрака, приклекнало наблизо. Беше нечовешко, с животински очи и стряскащо бели зъби. Гибел и Поквара. Стиснал пистолета с изпотени пръсти, Уакс отстъпи от нещото, готов да стреля.

Не дръпна спусъка. Човек не стреля по неща, защото са го заговорили.

— Определено си от неспокойните — изръмжа гласът.

— Кой си ти? — Какво си?

— Запали фенера, човеко — каза гласът. — И заключи онази врата. Да се махаме оттук, преди някой да е дошъл, за да разбере какви са тези изстрели.

Уакс се поколеба, за да възстанови дишането си и да овладее нерви, но в крайна сметка плъзна пистолетите обратно в кобурите. Каквото и да беше, можеше да го нападне, вместо да му проговаря. Не го искаше мъртъв.

Запали малкия фенер, но когато го вдигна, създанието се бе оттеглило по коридора и сега беше просто сянка. С все така изопнати нерви Уакс щракна резетата, които откри на стената, с което заключи вратата отвътре.

— Ела — произнесе гласът.

— Ти си един от тях — прошепна Уакс, като издигна фенера и тръгна след сенчестата фигура, която ходеше на четири крака. — Ти си кандра.

— Да.

Уакс претича, за да го настигне, с което фенерът най-после му позволи да огледа по-добре спътника си. Хрътка, почти сигурно най-едрата, която беше виждал — петнисто сива на цвят. Кожата и му напомняше за мъглите.

— Чел съм за теб — каза Уакс.

— Вълнуващо — изръмжа кандрата. — Толкова се радвам, че Сейзед ме е включил в малката си книга, за да могат пияниците да кълнат от мое име.

— Правят… ли го?

— Да — хрътката изръмжа тихо от дъното на гърлото си. — Има и… плюшени играчки.

— А, да — каза Уакс. — Суунита. Виждал съм ги тук-там.

Ръмженето стана по-високо и Уакс отново изпита нервност.

Най-добре беше да не дразни безсмъртната хрътка. Не беше сигурен колко от легендите за това създание са верни, но дори и известен процент, който се основава на фактите…

— Е — каза Уакс. — Пазителю. Очаквал си ме?

— Беше решено — каза кандрата, — че да се позволи на човек да се скита сам из тези пещери не е умно. Дойдох лично. Останалите са заети.