Читать «Отсенки от себе си» онлайн - страница 184

— МеЛаан спомена, че кандрите не идват често тук. Защо? Това не е ли домът ви?

— Тук е свято място — отвърна хрътката. — Да, това е домът ни, но е и затвор… и още толкова много неща. Под управлението на Лорд-Владетеля се нуждаехме от личната си свобода, да бъдем себе си. Навън ни контролираха, хората ни бяха превърнали в роби.

Горчивина, помисли си Уакс. Дори и след стотици години създанието изпитваше болка от миналото си. Винеше ли човечеството? Кървящата винеше ли човечеството?

— Идваме тук — каза ТенСуун, — когато изпаднем в меланхолия. Обикновено сами и никога редовно. Там горе съществуват места, където можем да общуваме помежду си, да сме такива, каквито сме. Имаме домове. Личен живот. По-младите поколения почти никога не идват тук. Предпочитат живота си, какъвто е сега, и не желаят да си спомнят миналото. Предполагам, че аз съм същият, но по различни причини.

Уакс отново кимна, като крачеше редом с кандрата. Двамата навлизаха все по-навътре из виещите се тунели на Родната земя. Подминаваха много празни камери, но в някои имаше и странности, като например две стари кошници и малко пръснати кости по пода.

Уакс беше посещавал достатъчно тунели из Дивите земи, но повечето бяха създадени от човешки ръце, често из мини. Тези каверни бяха различни — бяха издавали мирис на прах и пръст още по времето, когато мястото е било живо. На вода и плесен. На търпение.

Тунелите бяха неравни и все пак гладки като восък, разтеглен под дълго горяла свещ. Света земя. Доколкото му беше известно, по време на Катацендъра всичко останало на света беше изцяло претворено. Но тези пещери се простираха обратно във вечността, стари като човешката памет. По-стари.

Накрая достигнаха малка камера, която не изглеждаше толкова органична като останалите. Да не би по някакъв начин да беше оформена от ръка на кандра? ТенСуун седна на входа на помещението. Светлината от фенера на Уакс блещукаше в настилката от гладък, объл камък по пода, която се отдалечаваше в поредица от ями. Може би по около метър широки, ямите изглеждаха като дупки, изкопани от златотърсачи с наивни надежди да открият метал из Дивите земи.

Уакс хвърли поглед на ТенСуун.

— Минах от тук на идване да те посрещна — произнесе кандрата с ръмжащия си, получовешки глас. — Подуших нещо нередно.

Подушил? Уакс не долавяше никакви странни миризми… но пък цялото място миришеше странно. Пристъпи в помещението и тогава забеляза нещо. Една от ямите беше пълна. Да не би това да бяха хартиени листове?

Да, бяха. Щом Уакс коленичи на ръба на ямата, с изненада откри, че това са стотици листове с нагънати ръбове, сякаш откъснати от книга. Съдържаха ситно писмо с номерирани стихове. Словата на Основателите.

Освен обичайните думи, върху тях някой бе издраскал всичко с кафеникаво-червено мастило.

Кръв, помисли си Уакс. Това е кръв. Той остави фенера на пода, посегна и взе една от страниците. Книга осемдесета, стихове от двадесет и седми до петдесети. Стихове за похода на Хармония към Истина.

Някой, най-вероятно Кървящата, бе изписал върху тях думите лъжи, лъжи, лъжи.