Читать «Пътуване към Сарантион» онлайн - страница 7

Фотий помисли дали да не се върне у дома при жена си и сина си и да се помолят заедно в малкия параклис до форума Мезарос. Небето на изток бе посивяло. Извърна очи към Хиподрума и видя, че екскубиторите отварят портите, както бе обещано.

Поколеба се, но после видя Папио стъкларя — стоеше малко встрани от другите Зелени, сам сред едно празно петно. Плачеше, сълзи се стичаха по брадата му. Фотий, тласнат от съвсем ненадейно обзело го чувство, тръгна към него. Папио го видя и избърса очи. Без дума да си кажат, двамата влязоха един до друг в огромното пространство на Хиподрума — а божието слънце се извиси над горите и полята на изток от тройните стени на Сарантион и денят започна.

Плавт Боносус никога не беше искал да става сенатор. Назначението, в четиридесетата му година, дори го бе подразнило, още повече че наред с други неприятни неща съществуваше един безобразен остарял закон, според който сенаторите не можеха да налагат повече от шест процента лихва по заеми. Членове на Имената — аристократичните фамилии, вписани в Имперските архиви — можеха да налагат осем, а всеки друг, дори езичниците и киндатите, имаха право на десет. Числата, разбира се, се удвояваха за морско предприемачество, но само човек обладан от демон на лудостта би се осмелил да вложи пари в морска търговия за дванайсет процента. Боносус не беше чак луд, но напоследък наистина беше отчаян за деловите си начинания.

Сенатор на Сарантийската империя. То пък една чест! Дори перченето на жена му го дразнеше, толкова малко разбираше тя как стоят нещата. Сенатът правеше каквото му каже императорът или личните му съветници: ни по-малко, ни повече — определено не и повече. Не беше никакво място на власт или на някакъв подобаващ престиж. Можеше и да е бил някога, на запад, в най-ранните дни след основаването на Родиас, когато онзи могъщ град започнал да се разраства на своя хълм и горди, уверени мъже — макар и да са били езичници — обсъждали разгорещено най-добрите начини да се оформи властта и да се укрепят владенията. Но още когато Родиас в Батиара бил ядрото и огнището на разпростряла се по целия свят империя — преди четиристотин години, — сенатът там вече бил покорен инструмент на императорите в огромния им терасиран палат край реката.

Онези приказни дворцови градини сега бяха обрасли с бурени, засипани с отломки зидария, Великият палат бе опустошен и овъглен от пожар преди сто години. Скръбният повехнал Родиас сега бе дом на един немощен Върховен патриарх на Джад и на варвари завоеватели от североизток — антите, които според достоверните донесения, все още мажеха косите си с меча мас.

А сегашният Сенат тук в Сарантион — Новия Родиас — бе толкова кух и послушен, колкото някога в Западната империя. Възможно бе, мрачно помисли Боносус, докато се озърташе из Залата на сената с изкусната мозайка по пода и стените, виеща се и нагоре по малкия купол, същите тези диваци, опустошили някога Родиас — или други, по-лоши и от тях — скоро да направят същото и тук, където сега обитаваха императорите, след като Западът бе изгубен и потънал в разруха. Борбата за наследството на трона излага на голяма опасност всяка империя.