Читать «Пътуване към Сарантион» онлайн - страница 287

Никога нямаше да притежава тяхната чиста, непоклатима убеденост, но му се струваше, че вече, като по чудо, има у себе си нещо, което може да се сравни с това. Беше излязъл иззад стените на град някъде там, в гаснещия запад, понесъл три мъртви души в ограденото си със стена сърце и една птица-душа на шията си, и бе пътувал до по-величавите стени на изток. От един град — до Града, през пустош и мъгла, и през вдъхващ ужас лес… и беше излязъл от него, жив. С живот, подарен — или по-вярно може би — с неговия, на Варгос и на Кася живот, откупен с душата на Линон, оставена там на тревата по нейна изрична воля.

Видял беше в Елшовия лес същество, което винаги щеше да носи в себе си. Също както Иландра щеше да е с него, и дъщерите му, разкъсващата сърцето мъка. Човек се движи през времето, оставя зад себе си неща, и все пак те остават с него. Такъв бе животът на тленните хора. Бе искал да го избегне, да се скрие от това. Не беше възможно.

— Не ги почиташ, като живееш все едно, че и ти самият си умрял — казваше му Марциниан с яд, почти на ръба на гнева. За миг очите на Криспин се насълзиха от прилив на обич към далечния му приятел. Точно сега, високо над сарантийската суматоха, сякаш толкова много неща му се искаше да почете или да възхвали, да ги превърне в своя жизнена съдба, ако потрябва, защото не биваше, не беше справедливо да умират деца от чума или млади момичета да ги посичат в жертва в леса, или да ги продават в скръб за зимно жито.

Ако това бе светът, какъвто бог — или боговете — са сътворили, то смъртният човек, този смъртен човек, можеше да го признае и да почете силата и необятното величие, вложено в него, но нямаше да каже, че е справедливо, нито да се преклони, все едно е шепа прах или сухо трошливо листо, отвяно от есенно дърво и безпомощно пред вятъра.

Можеше и да е, всички мъже и жени можеше да са точно толкова безпомощни като въпросното листо, но той нямаше да го признае и тук, на купола, щеше да създаде нещо, което да заяви — или да се опита да заяви — тези неща, и още.

Дошъл бе тук заради това. Бе предприел своето пътуване и все още пътуваше навярно, и щеше да изрази в мозайката на този Храм толкова от пътуването на живота си и всичко, което побираше то в себе си, колкото изкуството и страстта му можеха да обхванат.

Щеше да впише тук — макар да знаеше, че може да го ослепят за това — дори Хеладик. Макар и само забулен, намекнат, в някой залезен лъч светлина и пустота. Някой взрян нагоре, някой настроен по определен начин да откроява образи, щеше да постави сина на Джад там, където го поставяше замисълът му, пропадащ в падналия Запад, с факела в ръка. Факелът щеше да е там, лъч светлина от ниските облаци над залеза, изстрелян нагоре в небето, или от снишения над земята небесен свод, земята, където обитаваха смъртните.

Щеше да я има и Иландра тук, и момичетата, майка му, лицата на неговия живот, защото имаше къде да постави тези ликове и те принадлежаха, част бяха от пътуването, неговото и на всички смъртни пътуване. Ликовете на живите бяха същината на живота. Онова, което си открил, обичал, оставил зад себе си — или отнето ти.