Читать «Пътуване към Сарантион» онлайн - страница 288

Неговият Джад щеше да е брадатият източен бог от онзи храм в Саврадия, но езическият зубир също щеше да е тук на купола, щеше да го изобрази като звяр сред всякакви други зверове. Но и не съвсем: само той щеше да е изпълнен с черен и бял камък, според старата родийска традиция на първите мозайки. И Криспин знаеше — макар одобрилите скиците му с креда да не можеха да го знаят — как щеше да се открои този образ на саврадийски тур сред всички цветове, които щеше да използва. А Линон, с блесналите драгоценни камъни за очи, щеше да лежи в тревата до него — и нека хората да се дивят на това. Нека наричат зубира бик, ако искат, да се удивляват на една птица в тревата. Чудото и загадката са част от вярата, нали? Това щеше да отвърне, ако го запитаха.

Стоеше на скелето, високо и сам, не откъсваше очи от тухления зид, опипваше с длани като слепец — съзнаваше иронията в това при всеки жест, — даваше от време на време знак на чираците долу да навият скрипеца. Скелето се поклащаше с всяко движение и той трябваше да се вкопчва в перилото, но повечето си живот бе прекарал на платформа като тази и не изпитваше страх от височината. Височината беше убежище всъщност. Високо над света, над живеещи и умиращи, над дворцови интриги, над мъже и жени, над държави и племена, и фракции, и над човешкото сърце, оковано във времето и копнеещо за повече, отколкото му е дадено, Криспин жадуваше да не го повлече отново надолу объркващият кипеж на всички тези неща, жадуваше вече да живее — както го бе подтиквал Марциниан, — но далече от мъгливата суета, да се домогне до ясната визия за света на купола. Всичко друго бе преходно, тленно. Той беше майстор на мозайки, както беше казвал и казваше, и това отдалечаващо извисяване бе неговият рай и източник на предопределеност, всичко в едно. И с късмет и с божия благословия можеше тук да сътвори нещо, което да остане трайно и да остави име.

Така си помисли. Така си мислеше в мига, в който погледна надолу от толкова високо над света, за да подвикне отново на чираците, и видя как една жена влезе през сребърните врати в храма.

Тя погледна нагоре към него и без да е изречена дума, без да е направен жест, Криспин отново изпита притеглянето на света като нещо страстно и осезаемо, властно и заповедно, надсмиващо се над илюзиите за аскетизъм. Не бе създаден да изживее живота си като светец в недосегаема обител. По-добре бе да го признае още сега. Съвършенството е недостижимо за смъртните, така бе помислил преди малко. Несъвършенството може да се превърне в сила. Навярно.

Застанал на скелето, той още веднъж опря за миг длани на студения зид на купола и затвори очи. Тук високо бе изключително тихо, ведро, усамотено. Свят сам за себе си, свят, който сам да сътвориш. Трябваше да е достатъчно. Защо не беше? Отпусна ръце. После сви рамене — жест, който знаеше майка му, и приятелите му, и мъртвата му жена — и като махна на чираците долу, започна дългото си спускане.