Читать «Пътуване към Сарантион» онлайн - страница 254

— А майка ти? — попита секретарят. Шайрин се усмихна и отметна глава.

— Ех, писарю, искаш да разбереш всички тайни на една жена, нали? — Косият й поглед беше лукав и омайващ. Пертений преглътна и се окашля отново. Отговорът, разбира се, беше „да“, но едва ли можеше да си позволи да го каже, помисли Криспин. Самият той си замълча, само погледна бързо навътре. Птица не се виждаше.

Дъщерята на Зотик го хвана за лакътя — много по-официално този път — и го въведе в къщата.

— Пертений, скъпи приятелю, би ли ми позволил удоволствието да се срещна насаме с госта? Толкова време мина, откакто съм говорила с човек, който е виждал обичния ми баща.

После пусна Криспин, обърна се, хвана секретаря под мишницата, пак така грубовато, по приятелски, и го поведе в обратната посока към отворената все още врата.

— Толкова мило беше от твоя страна, че намина просто да видиш дали напрежението от Дикания не ме е уморило прекалено. Ти си толкова грижлив приятел. Много съм щастлива, че имам могъщи приятели като теб, да проявяват интерес и грижа за здравето ми.

— Не чак толкова могъщ — промърмори секретарят. — Но да, да, много, наистина много съм загрижен за добруването ти. Мило момиче.

Тя плесна ръката му. Като че ли му се искаше да се задържи, загледан в нея и после над рамото й към Криспин, който стоеше небрежно и се усмихваше ведро.

— Ние, хм, трябва да вечеряме заедно, родиецо — каза Пертений.

— Обезателно — отвърна въодушевено Криспин. — Леонт ми каза толкова хубави неща за вас!

Секретарят на Леонт се поколеба още миг, навъсил високото си чело. Като че ли в ума му се въртяха доста въпроси, които му се искаше да зададе, но после се поклони на Шайрин и излезе. Тя грижливо притвори вратата след него и отпусна глава на нея, с гръб към Криспин. И двамата мълчаха. Чуха подрънкване на сбруя от улицата и скоро — приглушения тропот на коня на тръгналия си Партений.

— О, Джад! — заговори дъщерята на Зотик, опряла глава на тежката врата. — Какво ли си мислите за мен?

— Всъщност не знам — каза предпазливо Криспин. — Какво трябва да мисля за вас? Че посрещате толкова дружелюбно? Казват, че танцьорките на Сарантион били опасни и неморални.

При тези думи тя се обърна и опря гръб на вратата.

— Аз не съм. Някои хора биха искали да бъда, но не съм. — Нямаше накити по себе си, нито бе боядисала лицето си. Тъмната й коса беше доста къса. Изглеждаше много млада.

Спомни си целувката й. Заблуда, но опитна.

— Нима?

Тя отново се изчерви, но кимна.

— Наистина. Би трябвало да можете да се досетите защо направих… това. Той ме търси почти всеки ден, от края на лятото. Половината мъже в Имперския прецинкт очакват една танцьорка да им падне на гръб и да си разтвори краката, ако размахат под носа й някой накит или парче коприна. Криспин не се усмихна.

— Същото говореха и за императрицата по нейно време, нали?

Тя го погледна кисело. Криспин изведнъж сякаш видя лицето на баща й в това изражение.