Читать «Войната на близнаците» онлайн - страница 236

В кръвта й течеше магия, но за разлика от сина си имаше слаба воля и непостоянен дух. Така позволи на магията да я контролира и в края на краищата — да я доведе до собствената й гибел.

Нито коравосърдечната Китиара, нито пък физически силният Карамон бяха особено разтърсени от преждевременната й смърт. Китиара мразеше майка си от чиста ревност, а Карамон, макар да я обичаше, бе далеч по-привързан към болнавия си брат. Младият войн така и не успя да свикне с безкрайните дрънканици и трансове на майка си. За него те си останаха просто една загадка.

Ала смъртта й опустоши Рейстлин. Той бе единственият от тримата, който я разбираше напълно, дори и да изпитваше съжаление, а на моменти и презрение към слабостта й. Нещо повече — магьосникът бе разгневен заради смъртта й, разгневен, задето го бе изоставила съвсем сам на този свят с дарба, която никога не бе искал. Беше разгневен и дълбоко в себе си — изплашен, провидял в смъртта й своята собствена кончина.

Веднага след като баща му си отиде завинаги, тя бе изпаднала в дълбока печал, от която така и не успя да се измъкне. Рейстлин нямаше друг избор, освен ужасено да наблюдава как майка му преминава през всички фази на бавното полудяване. В началото тя просто отказа да се храни, а сетне започна да потъва все по-дълбоко в магическите измерения, видими само за нейните очи. Собственият й син, магьосникът, бе напълно безпомощен. Именно тогава в душата му се отвори първата дълбока бездна.

През онази последна нощ бе седял редом с нея. Държеше ръката й и се взираше в хлътналите бузи и горящите очи, загледани в трескав транс към нещо непонятно и отдалечено.

Същата нощ Рейстлин се закле, че няма да позволи на нищо и никой да го притежава по същия начин — нито на неговия близнак, нито на сестра им, нито дори на самите богове. Той и само той щеше да определя собствената си съдба.

Клетвата му бе подпечатана от горчивата решимост, която изпитваше в този момент. По онова време магьосникът бе просто момче, останало само в мрака до умиращата си майка. Принудено да остане до нея, додето тя изпусне и последния си дъх.

Тогава, стиснал деликатните й ръце, той отправи тиха молитва през сълзи:

— Майко, върни се… Върни се у дома!

Ето, че в Заман отново чуваше тези думи. Думи, които го предизвикваха, подиграваха му се, смееха се в лицето му. Звънтящи и отекващи в съзнанието му. Разцепващата болка в главата го ослепи. Той се блъсна в една стена.

Веднъж Рейстлин бе станал свидетел как лорд Ариакас измъчва някакъв рицар, като го затвори в камбанарията. Същата вечер мрачните свещенослужители се редуваха да бият камбаната в чест на тяхната Царица. Мъчението бе продължило през цялата нощ. На следващата сутрин откриха човека мъртъв — на лицето му се бе изписал неподправен, дълбок ужас, пред който дори най-закоравелите мъчители побързаха да отстъпят и да наредят трупът му да бъде заровен без бавене.