Читать «Войната на близнаците» онлайн - страница 231

— Да — отвърна решително тя. — Това само ще го натовари допълнително. — После се обърна към пациента си: — Ще се върна на сутринта, Тасълхоф. Поговори с Рейстлин. Отърви се от товара, който измъчва душата ти. После е най-добре да поспиш. — Положи ръка върху изпотеното челце на кендера и промълви: — Нека Паладин бъде с теб.

— Карамон? — обади се с нотка на надежда в гласа Тас. — Карамон ли каза? Той тук ли е?

— Да. А когато се наспиш, нахраниш и отпочинеш, ще те отведа при него.

— Не може ли да го видя още сега! — извика развълнувано кендерът, но бързо погледна към магьосника и добави: — А-ако не ви представлява трудност, искам да кажа…

— Той е много зает — отговори студено Рейстлин. — Сега той е генерал, Тасълхоф. Трябва да заповядва на армията си и да води война. Няма време за някакви си кендери.

— Да, п-предполагам, че е така — Тас въздъхна тихичко и се отпусна на възглавницата, загледан в него.

Кризания го потупа нежно по рамото. После вдигна ръка към медальона си, прошепна някаква молитва и се стопи в нощта.

— А сега, Тасълхоф — произнесе магьосникът с тих глас, който накара кендера да потрепери, — вече сме сами. — Ръцете му вдигнаха одеялото до брадичката на Тас и оправиха възглавницата под главата му. — Ето, удобно ли ти е?

Не можеше да отговори. Успяваше само да се взира вцепенено в мъчителя си с все по-нарастващ ужас.

Рейстлин се настани на леглото до него. Погали трескавото му чело и приглади потните му коси назад.

— Спомняш ли си моя послушник Даламар, Тас? — запита разговорливо магьосникът. — Мисля, че се срещнахте в Кулата на Върховното чародейство, прав ли съм? — Пръстите му пробягаха леко като паяк по лицето на кендера. — Спомняш ли си как Даламар разтвори робата на гърдите си и показа петте рани, които някой му бе нанесъл? Да, виждам, че си спомняш. Това беше неговото наказание, Тас. Наказание, задето криеше разни неща от мен. — Пръстите му прекратиха омайващия си танц, пропълзяха по кожата на кендера и замряха, притиснали челото му.

Тас започна да зъзне и прехапа език, за да не изкрещи.

— С-спомням си… Рейстлин.

— Интересно преживяване, не мислиш ли? — каза съвсем спокойно магьосникът. — Мога да прогоря плътта ти с докосване, както например — той сви рамене, — например, както горещ нож минава през масло. Кендерите си умират за интересни преживявания, нали?

— Не… не чак дотам интересни — поправи го шепнешком Тас. — Ще ти кажа, Рейстлин! Ще ти разкажа всичко, което… което се случи! — Той затвори очи за миг и започна да говори. Цялото му тяло се затресе от преживявания наново ужас: — Изглежда… изглеждаше така, сякаш не толкова се издигахме над Бездната, колкото… като че ли тя се изплъзваше изпод краката ни! А после видях, че равнината не е празна, както си мислех в началото. Виждах сенки и си казах… казах си, че може би са планини и долини… — Очите му се отвориха, пламнали. Той се втренчи в магьосника с почуда. — Но дори това не беше! Сенките бяха нейните очи, Рейстлин! А възвишенията и долините бяха нейните нос и уста. Издигахме се над лицето й! Сетне тя ме погледна, а в очите й горяха огньове. Сетне отвори уста и аз… ами помислих си, че се кани да ни погълне! Само че ние се отдалечавахме все повече, а тя пропадаше надолу и надолу, въртеше се, додето накрая не ме погледна и каза… каза…