Читать «Войната на близнаците» онлайн - страница 233

— Но сега — кендерът се огледа — първото, което трябва да направя, е да намеря Карамон и да му кажа, че магическото устройство е в мен и вече можем да се приберем у дома… Не ми се вярваше, че някога ще го изрека — сви рамене тъжно, — но думата дом сега ми звучи като страшно приятно място.

Накани се да се изправи, ала краката му очевидно предпочетоха да си останат в леглото, защото откри, че отново е седнал.

— Тази няма да я бъде! — рече на краката си недоволно. — За къде сте без мен! Просто си го напомняйте от време на време! Аз съм ви началник и когато кажа движение — значи движение! Сега ще се изправя отново — предупреди ги той строго. — И очаквам от вас поне някакво желание за сътрудничество.

Речта му изглежда имаше известен резултат. Краката очевидно взеха решение да се държат послушно, защото кендерът успя да прекоси, макар и със залитане тъмната стая и да излезе в обляния в треперливата светлина на факлите коридор, който се виждаше през вратата.

Огледа се нагоре и надолу, но не видя жива душа. Промъкна се на известно разстояние, но не забеляза нищо по-различно от поредица мрачни килии, подобни на онази, в която го бяха държали — както и водещо нагоре стълбище в единия край на коридора. В другия край нямаше нищо друго освен мрачно спотаени сенки.

— Чудя се къде ли съм? — Той тръгна към стълбището. Доколкото можеше да прецени, това бе единственият път за навън. — Е, какво пък — реши философски. — Едва ли има някакво значение. Добрата страна на това да си бил в Бездната е, че на колкото и неприветливо място да попаднеш впоследствие, винаги можеш да си кажеш, че си бил и на далеч по-лошо.

Позволи си да спре за миг, колкото отново да се скара на краката си — все още бяха твърдо решени да се върнат обратно в леглото, — ала слабостта му бързо отшумя и той най-сетне се добра до основата на стълбището. Заслуша се и успя да долови нечии гласове.

— Проклятие — измърмори и се шмугна обратно в сенките. — Там горе има някой. Пазачи, както може да се предположи. Тези, как ги викаха, дюлъри… — Тас замръзна, като напрегнато се вслушваше, опитвайки да различи отделните думи. — Само ако говореха малко по-цивилизовано — изсумтя раздразнено. — Нещо, дето да им се разбира. Звучат доста развълнувани.

Любопитството най-сетне го надви напълно. Кендерът изкачи първата поредица от стъпала и надникна зад ъгъла. Отдръпна се възможно най-бързо и въздъхна:

— Двамина. Точно на пътя ми. И няма начин да ги заобиколя.

Торбичките с инструментите и оръжията му бяха изчезнали още в зандана на Торбардин. Но все още разполагаше с ножа си.

— Не че ще бъде от полза срещу тези приятелчета — сви рамене, като надникна още веднъж, за да огледа огромните бойни брадви, които джуджетата носеха.

Изчака още няколко секунди с надеждата, че ще се махнат. Изглеждаха развълнувани от нещо, но явно нямаха намерение да напускат поста си.

— Мога да си вися тук цяла нощ или ден, зависи кое време е — оплака се кендерът. — Но, както казваше баща ми, „винаги първо се опитай да поговориш със собственика, преди да се заемеш с ключалката му“. Най-_лошото_, което могат да ми направят, имам предвид, освен да ме убият де, ще бъде отново да ме заключат долу. И ако изобщо разбирам нещо от ключалки, ще бъда обратно на свобода след не повече от половин час. — Той тръгна нагоре по стълбите. — Дали пък това не го казваше чичо Трапспрингър? — зачуди се, без да спира.