Читать «Войната на близнаците» онлайн - страница 230

Лицето на кендера бе изгубило трескавата си червенина, докато успокоителните думи на Кризания се носеха около него, по-сладки и по-прохладни от защитните образи на собственото му въображение. Делириумът оцветяваше кожата му в призрачнопепеляв цвят. В очите му се забелязваха слаби проблясъци на здрав разум. Той не откъсваше очи от Рейстлин.

— Каза ми… точно преди да заминем… — Тас се задави.

— Да заминете? — магьосникът се наведе напред. — Нали бяхте избягали?

Кендерът се сви като попарен. Облиза сухите си напукани устни. Опита да отмести поглед, ала очите на Рейстлин, блестящи в светлината на жезъла го задържаха като уловено в капан животно и безмилостно го подканяха да признае всичко. Тас преглътна. Гърлото го болеше.

— Вода — помоли той.

— Когато ми кажеш! — озъби се магьосникът и хвърли бърз поглед към свещенослужителката, която все така бе коленичила и продължаваше да се моли, свела глава в ръцете си.

Кендерът пак преглътна мъчително.

— Мислех си… че… че сме избягали. Използвахме… устройството… и започнахме да се издигаме. Видях… Бездната, полето, плоско, празно… да пропада надалеч под краката ми. И — той потръпна — изведнъж вече не беше празно! Там… имаше сенки и… — разтърси глава и изстена. — О, Рейстлин, не ме карай да си припомням! Не ме карай да се връщам обратно там!

— Тихо — прошепна магьосникът, като запуши устата му.

Кризания вдигна разтревожено поглед, само за да види как Рейстлин нежно гали бузата на кендера. После съзря ужасеното и пребледняло лице на Тас и поклати глава:

— Вече е по-добре. Няма да умре. Но наоколо му са надвиснали мрачни сенки, които не позволяват на светлината на Паладин да го изцери напълно. Сенките на тези трескави бълнувания. Разбираш ли нещо от онова, което казва? — Веждите й се събраха объркано. — Каквото и да е, изглежда за него е реално. Трябва да е било наистина ужасно, за да вземе страха на един кендер.

— Може би, ако ни оставиш, ще се почувства по-добре и ще може да ми каже какво го измъчва — предложи меко Рейстлин. — Двамата сме много добри приятели.

— Вярно. — Кризания се усмихна и се изправи. За нейно учудване Тас тутакси сграбчи ръцете й.

— Не ме оставяйте с него, милейди! — Пое си въздух. — Той уби Гнимш! Бедният Гнимш. Видях го как ум-умира! — Той зарида. — Пламтящите мълнии…

— Хайде, хайде, Тас — успокои го младата жена и внимателно, но твърдо го накара да се отпусне в леглото. — Никой няма да те нарани. Който и да е убил този… мм… Гнимш, вече не може да се добере до теб. Сега си при приятели. Нали, Рейстлин?

— Магията ми е могъща — отвърна тихо той. — Помни това, Тасълхоф. Помни могъществото на магията ми.

— Да, Рейстлин — отвърна кендерът и замръзна неподвижно, прикован от пронизващия му поглед.

— Мисля, че наистина е по-разумно да останеш и да поговориш с него — каза тихо Кризания. — Тези мрачни страхове няма да го оставят на мира и само ще затруднят излекуването му. Сега най-добре да се връщам в стаята си. Ще намеря пътя сама, с помощта на Паладин.

— Значи няма да казваме на Карамон? — погледна я с крайчеца на окото си магьосникът.