Читать «Войната на близнаците» онлайн - страница 196

Сред мъжете се носеше странна мълва за нея. Мълва за чудеса, извършени в Пакс Таркас, за събудени от докосването й мъртъвци, за пораснали ръце и крака. Естествено Гарик не вярваше на подобни глупости. Все пак обаче, напоследък в жената имаше нещо, което караше младежа да мисли, че първото му впечатление за нея не е било съвсем правилно.

Рицарят се размърда неспокойно, за да прогони неприятното усещане от студения вятър, веещ през пустинята. Най-много се тревожеше за генерала. През изминалите месеци благоговението му пред Карамон постепенно бе прераснало в култ. Ала зает да наблюдава едрия войн и да му подражава доколкото може, Гарик бе забелязал, че Карамон е потиснат и нещастен, колкото и старателно да се опитваше да скрие това от околните. За младия рицар генералът се беше превърнал в семейството, което някога бе имал и изгубил, и сега не можеше да не се притеснява за него, както би се притеснявал за по-голям брат.

— За всичко са виновни тези проклети мрачни джуджета — измърмори на глас Гарик, като потропваше с крака, за да се стопли. — Едно е сигурно и то е, че не може да им се има вяра. Ако бяха на мястото на генерала, отдавна да съм ги изпратил да си събират багажа. Сигурен съм, че и той би направил така, ако не беше брат…

Младият рицар млъкна и се ослуша напрегнато.

Нищо. Но можеше да се закълне, че…

Положил ръка върху дръжката на меча си, Гарик се загледа към пустинята. Макар и гореща през деня, нощем тя се превръщаше в студено и негостоприемно място. В далечината се виждаха светлините на лагерните огньове. Тук-там се забелязваха и сенките на разхождащи се хора.

После го чу отново. Звукът идваше иззад него. Точно зад гърба му. Звукът на тежки, подковани ботуши…

— Какво беше това? — вдигна глава Карамон.

— Вятърът — измърмори Кризания, като се озърна зиморничаво към плющящите стени на палатката, които помръдваха като живо, дишащо същество. — На това ужасно място вятърът никога не спира.

Едрият войн се изправи, посегнал към меча си:

— Не беше вятърът.

Рейстлин го погледна недоволно.

— Я сядай! — озъби му се раздразнено. — Да довършваме по-бързо тази проклета вечеря. Трябва да се връщам обратно към книгите.

Архимагьосникът тъкмо си бе повтарял наум едно особено трудно заклинание. Бореше се с него от дни насам. Опитваше се да открие правилната интонация, коректното произношение, необходими за да отключи същинския смисъл на думите в нето. До този момент безуспешно. Просто не виждаше смисъла.

Той отмести все още пълната си чиния настрани и понечи да се изправи…

… когато светът буквално рухна под краката му.

За момент изпита усещането, че се намира на палубата на кораб, поел по стръмния скат на огромна вълна. Той изумено сведе очи, за да види как точно под него в земята се отваря огромна дупка. Един от стълбовете на палатката се прекатури надолу, карайки цялата конструкция да хлътне подире му. Някакъв окачен наблизо фенер се залюля полудяло и изведнъж обля всичко в демонично зарево от подскачащи сенки.