Читать «Войната на близнаците» онлайн - страница 195

— Няма — успокои го Разбивачът. Пропълзял в един ъгъл, той подхвърли последното с убедеността на джудже, което (в миналите дни) е изкарвало прехраната си точно по този начин — гледайки как идват и по-специално, как си отиват останалите край него. — Това е първото, което научаваш, когато се занимаваш с проникване с взлом. Всеки си има навици. И не обича да ги нарушава. Времето е хубаво, не се е случвало нищо тревожно… Нищо, освен пясък и пак пясък. Не, няма да реши каквото и да е.

Карас се намръщи, недоволен от напомнянето за тъмното минало на джуджето до себе си. Добре запознат със собствените си слабости, той бе извикал Разбивача за тази мисия, защото му трябваше някой умел в безшумното промъкване, някой запознат изтънко с изненадващите нощни атаки и безпроблемното изтегляне под прикритието на мрака.

Ала неслучайно соламнийските рицари се бяха възхищавали от доблестта и честността му — независимо от всичко, Карас изпитваше угризения от общуването със своя спътник. Опитваше да се успокои с мисълта, че Разбивача отдавна бе изплатил дължимото си за сторените злодеяния и дори бе извършил няколко лични услуги на краля, които — ако не изглаждаха напълно репутацията му — поне го бяха превърнали в своего рода второстепенен герой.

„Пък и — добави той сам на себе си — помисли за животите, които ще спасиш по този начин.“

Всички тези мисли обаче не можеха да го откъснат напълно от задълженията му. Карас въздъхна облекчено:

— Прав си, Разбивачо. Чародеецът се задава от палатката си. Ето я вещицата откъм нейната.

Той пристегна към колана си дръжката на брадвата и използва другата си ръка, за да премести късия меч, който носеше, в малко по-удобно положение. Сетне бръкна в една торбичка, измъкна от нея парче навит пергамент и със замислено, почти тържествено изражение на голобрадото си лице го прибра на сигурно място в един от джобовете на кожената си ризница.

После се обърна към четирите джуджета, които стояха наблизо в очакване и каза:

— Помнете: не наранявайте жената и генерала повече от необходимото. Но… магьосникът трябва да умре и то бързо, защото е особено опасен.

Разбивача се захили и се разположи още по-удобно. Беше твърде стар, за да тръгне с тях. Подобно отношение навремето щеше да го обиди, но вече бе навлязъл във възраст, в която го смяташе за комплимент. А и коленете не го държаха.

— Нека се отпуснат — посъветва ги старият крадец. — Да започнат да се хранят. Тогава — той прокара показалец през гърлото си и тихичко се изсмя. — Двеста петдесет и три стъпки…

Гарик стоеше на пост пред палатката на генерала и се вслушваше в тишината вътре. Струваше му се по-тревожна и неприятна за ухото от която и да е шумна караница.

Той надзърна през пролуката в платнището, за да види познатата картина. Хранеха се мълчаливо, както всяка нощ, или промърморваха нещо неясно, изгубени в собствените си мисли.

Магьосникът бе зает с изследванията си. Слухът нашепваше, че се готви за някакво нечувано могъщо заклинание, с което ще издуха портите на Торбардин. Колкото до вещицата, кой ли можеше да каже какво мисли тя? Гарик с благодарност си помисли, че поне Карамон я държи под око.