Читать «Войната на близнаците» онлайн - страница 194

— Наблюдателни? — ухили се генералът. — И какво толкова са наблюдавали? Змиите?

— Земята, небето, армиите… като твоята. — Регър удари с крак по земята, вдигайки облак прах. — Чуваш ли?

— Кое?

— Това. — Регър отново тропна с крак. — Кухина.

Веждите на Карамон се повдигнаха.

— Тунели! — възкликна с широко разтворени очи.

Загледа се към пустинята. Наистина, могилите бяха навсякъде. Той подсвирна от учудване.

— Километри от тях! — кимна Регър. — Построени са толкова отдавна, че са по-стари и от прадядо ми. Е, разбира се — въздъхна той, — повечето не са използвани от много дълго време. Легендите разказват, че някога между Пакс Таркас и Торбардин имало и други крепости, свързани с планините Каролис. Всяко джудже можело спокойно да се придвижва между Пакс Таркас и Торбардин, без дори да му се налага да излиза на открито, стига старите приказки да са верни… Сега крепостите са рухнали, както по всяка вероятност и повечето от тунелите. Катастрофата ги е унищожила. И все пак — продължи бодро Регър, когато двамата с Карамон отново тръгнаха към лагера, — не бих се учудил, ако Дънкан е наредил на шпионите си да ни наглеждат. Може дори в този момент да се промъкват наоколо като плъхове.

— В тунелите или над тях, все някога ще забележат, че се приближаваме — измърмори генералът, докато оглеждаше околния пейзаж.

— Да — съгласи се Регър. — Това е изцяло в тяхна полза.

Карамон не отговори. Когато стигнаха лагера, всеки пое по своя път — едрият войн към палатката си, а джуджето към лагера на своите.

В една от могилите, недалеч от палатката на Карамон наистина имаше някой и този някой внимателно наблюдаваше всяко движение на армията. Ала не армията го интересуваше, а по-скоро само трима души…

— Не остава много — обади се Карас. Той се взираше през прорезите, направени толкова изкусно, че да позволяват на човека вътре да наблюдава околността, но да остава незабелязан за всеки, който минава наблизо. — Колко според теб има до там?

Въпросът му бе отправен към едно мърляво, извънредно древно на вид джудже, което отегчено се надигна, за да хвърли един поглед през прорезите, след което се загледа по дължината на тунела:

— Двеста петдесет и три стъпки. Ще те отведе право в средата — каза без колебание.

Карас отново се взря към пустинята, където, отделена от лагерните огньове, се издигаше палатката на генерала. Струваше му се просто невероятно старото джудже да е определило разстоянието до там с такава точност. На драго сърце би поспорил с него, но знаеше, че си има работа не с друг, а със самия Разбивач.

Разбивачът беше джудже от старата школа и бивш крадец, който отдавна се бе оттеглил на заслужена почивка, но го водеха с тях тъкмо поради репутацията, която имаше. Репутация, която съперничеше дори на неговата собствена.

— Слънцето залязва — докладва високото джудже, макар това да бе напълно излишно, защото по скалните стени зад тях вече пълзяха издължени сенки. — Генералът се връща. Сега влиза в палатката. — Той се намръщи. — В името на Реоркс, надявам се точно тази нощ да не реши да променя навиците си.