Читать «Войната на близнаците» онлайн - страница 187

— Торбардин!

Утринното слънце тъкмо се издигаше над планинските върхове. Лъчите обливаха с искрящ огън доспехите на генерала, отскачаха от златните конци, с които бе избродирано знамето му, превръщаха остриетата на хилядите копия в океан от пламък.

— Торбардин! — изкрещя повторно той и пришпори коня си право през широко разтворените порти.

— Торбардин! — подеха войните в едно с трясъка на мечовете в щитовете.

На свой ред джуджетата подхванаха добре познатия си, зловещ напев „Метал върху камък, скала върху меч, метал върху камък, скала върху меч“ и се заклатиха с тежки подковани стъпки, докато излизаха от укреплението в стройни колони.

Последваха ги хората от равнината, които се движеха не толкова организирано, но с не по-малка готовност. Увити в косматите си кожи, за да се предпазят от хапещия студ, точещи оръжията си в движение, затъкващи пера в косите си, изрисувани със странни символи по лицата… Скоро, уморени от принудителния ред на колоната, варварите щяха да се отклонят от пътя й и да поемат в привичните за тях накъсани ловни групи. Малко по-нататък идваха и земеделците и крадците, поели на път заедно с Карамон. Тук вече ясно се забелязваха последиците от снощния запой. И най-накрая, в опашката на колоната, се задаваха дюлърите.

Аргът се постара да улови погледа на Рейстлин, докато преминаваха покрай него, ала магьосникът продължаваше да стои на мястото си, непроницаем за чиито и да е очи. Единственият намек за плът и кръв в него, бяха слабите, мъртвешки бледи ръце, с които държеше юздите на врания си жребец.

Очите на Рейстлин не търсеха нито дюлърите, нито който и да било друг от преминаващата армия. Вместо това те се бяха спрели върху фигурата в искрящи златни доспехи в нейното чело. Но дори острото зрение на един дюлър не можеше да долови, че ръцете на магьосника стискат юздите малко по-силно от обичайното, а тялото му сякаш за миг потръпва под погребалния покров на черната роба.

Скоро и мрачните джуджета отминаха и вътрешният двор остана съвсем празен, ако не се брояха онези, които занапред щях да обитават крепостта. Жените избърсаха сълзите си и като разговаряха шумно, се завърнаха към обичайните си задължения. Децата вече се бяха покачили на стените, за да приветстват армията, поне докато отдалечаващите се части все още се виждаха. Най-сетне портите на Пакс Таркас се люшнаха върху добре смазаните панти и започнаха безшумно да се затварят.

Застанал на бойниците Майкъл също наблюдаваше отдалечаването на войската на юг, загледан към блестящия й авангард и облаците пара от горещия дъх на пристъпващите мъже и припяващите джуджета.

Непосредствено зад всички тях яздеше една самотна, увита в черна роба фигура. Втренчен към нея, Майкъл се почувства ободрен. Струваше му се, че това е добра поличба. Сега Смърт яздеше зад армията, вместо пред нея.

Слънцето мълчаливо изгряваше при отварянето на портите на Пакс Таркас и все така мълчаливо залязваше по време на затварянето на вратите на Торбардин. Докато водният им механизъм пухтеше в усилието си да ги премести, сякаш се преместваше част от самата планина. Всъщност, когато се затвореха, вратите ставаха неразличими от скалата, толкова умела бе работата на джуджетата, които бяха изгубили години, докато ги построят.