Читать «Левиатан» онлайн - страница 17

— Къде сме? — попита Алек, опитвайки се да вложи възможно най-заповеднически метален тон, както го беше учил баща му.

— Аз… мисля, че не знам точно, Ваше височество.

Алек се намръщи, но човекът имаше право. Тук долу нямаше кой знае какво да се види, освен през дулото на 57-милиметровото оръдие.

— А накъде тогава сме се запътили?

Войникът преглътна, а после посегна към комуникационния шлюз.

— Ще повикам граф Волгер.

— Не — извика рязко Алек и мъжът замръзна.

Александър се усмихна мрачно. Поне някой на тази машина си знаеше мястото.

— Как се казваш?

Човекът отдаде чест.

— Ефрейтор Бауер, сър.

— Добре, Бауер — отвърна той със спокоен и равен глас. — Заповядвам ти да ме пуснеш. Мога да скоча от люка в долната част докато се движим. Можеш да ме последваш и да ми помогнеш да се прибера вкъщи. Ще се погрижа баща ми да те възнагради за това. Ще бъдеш герой, а не предател.

— Баща Ви… — Лицето на мъжа притъмня. — Толкова съжалявам.

Като ехо, търкулнало се нейде от далечината, в главата на Алек се появи отново онова, което му беше казал граф Волгер преди химикалът да подейства — нещо, че родителите му са мъртви.

— Не — каза той отново, но заповедническият тон беше изчезнал. Внезапно металните стени в корема на Бурехода му се сториха смазващо тесни. Дори в собствените му уши, гласът му звучеше като детски хленч. — Моля те, пусни ме.

Ала мъжът отклони смутено поглед и посегна към шлюза с омазан в масло френски ключ.

— Баща ви подготви нещата, преди да отпътува за Сараево — каза граф Волгер. — В случай че се случи най-лошото.

Алек не отговори. Взираше се навън през визьора на Бурехода от пилотското кресло, наблюдавайки върховете на младите габъри, които се нижеха покрай тях. До него Ото Клоп управляваше машината с уверени, перфектни движения с лостовете.

Слънцето изгряваше, а хоризонтът се обагряше в кърваво червено.

Все още бяха дълбоко в гората и се носеха на запад по един тесен каретен път.

— Беше мъдър човек — обади се Клоп. — Знаеше, че може да е опасно да отива толкова близо до Сърбия.

— Но заплахите не можеха да държат ерцхерцога далеч от дълга му — каза граф Волгер.

— Дълг? — Алек се хвана за пулсиращата глава, все още усещайки вкуса на химикала в устата си. — Но майка ми… Никога не би я подложил на опасност.

Граф Волгер въздъхна.

— Баща ви беше щастлив в случаите, когато принцеса София можеше да участва в държавните дела.

Алек затвори очи. За баща му беше голяма болка, че на Софи й бе забранено да стои редом до него по време на официални събития. Още едно наказание за това да обичаш жена, която не е от кралски род.

Мисълта, че родителите му са мъртви, беше абсурдна.

— Това е номер, за да ме накарате да мълча. Всички вие лъжете!

Никой не отговори. Кабината се изпълваше с ръмженето на Даймлеровите двигатели и стъргането на клоните по камуфлажната мрежа на Бурехода. Волгер стоеше безмълвно със замислено лице.

Кожените дръжки, висящи от тавана, се полюшваха в такт с походката на самохода. Странно, но част от съзнанието на Алек можеше да се концентрира само върху ръцете на Клоп върху контролното табло и да се възхищава на умението му да управлява.