Читать «Левиатан» онлайн - страница 16

А Дерин Шарп не се паникьосва!

Поне си мислеше, че е така…

Гледаше почернялото небе и се чудеше, дали това не е просто последното късче нощ, което изгревът още не е успял да прогони. Ами ако тя изобщо нямаше "усет за небе" и височината просто бе объркала мислите й?

Дерин затвори очи, пое си дълбоко въздух и преброи до десет.

Когато ги отвори пак, облаците все още си бяха там — дори по-близо.

Хъкслито потрепери отново и Дерин надуши светкавиците във въздуха. Наближаващата буря беше истинска, нямаше съмнение. Изглежда, че учебникът по въздухоплаване все пак е бил прав: Аленее ли сутрин небето, морякът тревога да носи в сърцето.

Тя отново се вторачи в жълтия плат. Ако офицерите долу видят, че се развива, ще си помислят, че тя се паникьосва. После ще трябва да обяснява, че това не е било страх, а обикновено хладнокръвно наблюдение върху задаващите се неподходящи климатични условия. Може би дори щяха я поощрят за правилно взетото решение.

Обаче какво би станало, ако бурята смени курса си? Или се превърне в лек дъждец, преди да достигне Скръбс?

Дерин стисна зъби, чудейки се колко дълго вече е била горе. Дали десетте минути бяха към края си? Или чувството й за време се беше изкривило сред необятното студено небе?

Очите й се стрелкаха напред-назад между навития топ жълт плат и приближаващата се буря, а тя размишляваше трескаво какво би направило в тази ситуация едно момче.

Пет

Когато принц Александър се събуди, езикът му бе покрит с лепкава сладост. Отвратителният вкус надделяваше над всички останали усещания — не можеше да вижда, нито да чува, нито дори да мисли, сякаш мозъкът му плуваше в захарен сироп.

Главата му постепенно се проясни — надуши миризмата на керосин и чу клоните на дърветата, които се удряха в бронята навън. Светът се люлееше около него — ръбат и метален.

После Алек започна да си припомня — среднощния урок по пилотиране; учителите му, които се обърнаха срещу него и накрая химикала с тежък сладък мирис, който го беше накарал да изгуби съзнание. Все още беше в Бурехода, отдалечавайки се от дома. Всичко това се беше случило наистина… Беше отвлечен.

Поне все още беше жив. Може би планираха да вземат откуп за него. Унизително, помисли си той, но все пак по-добре от смърт.

Похитителите му очевидно не го смятаха за особена заплаха. Не го бяха вързали. Някой дори се беше погрижил да сложи одеяло между него и люшкащия се метален под.

Отвори очи и забеляза бързо движещите се петна светлина, мрежа от въртящи се сенки, хвърляни от вентилатора. Покрай стените имаше лавици с прилежно наредени експлозиви, а съскането на пневматиката беше по-силно от всякога. Беше в корема на Бурехода — в оръжейната станция.

— Ваше височество? — дочу се нервен глас.

Алек се показа изпод одеялото, примигвайки в тъмното. Един от екипажа се изправи в цял ръст до една от лавиците — отворил широко очи в стойка мирно. Предател или не, човекът изглежда не бе оставал насаме с принц до този момент. Не изглеждаше на повече от двадесет години.