Читать «Стоманени сънища» онлайн - страница 16

Минах покрай тях още веднъж. След като векове наред си наблюдавал хората, не е трудно да забележиш потенциалните причинители на неприятности.

— Рам. — Посочих шестима. — Отпрати ги, заедно с нищо и никаквото, което имаха, когато се присъединиха към нас. — Говорех така, че гласът ми кънтеше. — При следващото пресяване избраните ще опитат камшика. А при третото ще почетем смъртта.

Редиците се размърдаха. Бяха схванали.

Шестимата си тръгнаха намусени. Викнах на другите:

— Войници! Погледнете мъжа вдясно от вас! А сега — мъжа вляво! Погледнете мен! Виждате войници — не Гуни, не Шадари, не Ведна. Войници! Ние водим битка срещу неумолим и единен враг. Вляво и вдясно в боя няма да са вашите богове, а ще са мъже като тези, които стоят там сега. Щом трябва, служете на своите богове в душата си, но в този свят, в лагера, по време на поход, на бойното поле няма да слагате боговете си пред мен. Оттук нататък нямате по-висш господар от мен. Когато и последният Господар на сенките бъде разгромен, никоя награда или отплата, от бог или от принц, няма да дойде при вас по-бързо от моята.

Подозирах, че може би ги пришпорвам твърде силно прекалено рано. Но не разполагах с много време за сформиране на войската.

Оттеглих се, докато смелят думите ми. Слязох от коня и наредих на Рам:

— Разпусни ги. Постройте лагер. Прати ми Нараян.

Свалих седлото от коня и седнах на него. Един гарван кацна наблизо и килна глава. Още няколко кръжаха в небето. Тия черни дяволи бяха навсякъде. Нямаше отърване от тях.

Знахаря се беше наплашил от тези птици. Мислеше, че го преследват, шпионират, дори му говорят. Според мен беше от напрежението. Но неизменното им присъствие наистина дразнеше.

Нямах време за Знахаря. Него го нямаше. Вървях по острието на меч. Нито сълзите, нито самосъжалението щяха да ми го върнат.

По време на пътуването на север разбрах, че в Могилните земи бях изгубила не само дарбата си. Бях се предала. И затова в последвалите година ставах мекушава.

Знахаря беше виновен. Неговата слабост. Той бе твърде разбран, доста търпелив, прекалено склонен да дава втора възможност. Твърде оптимистично бе настроен към хората. Не можеше да повярва, че първичен мрак засенчва човешката душа. Въпреки всичкия му цинизъм по отношение на мотивите, той беше убеден, че у всеки лош човек има и добро, което се опитва да изплува на повърхността.

Дължа живота си на това му убеждение — което не значи, че то е вярно.

Нараян дойде, потаен като котка и се ухили с онази усмивка.

— Спечелихме позиции, Нараян. Понесоха го доста добре, но ни предстои още много.

— Религиозният проблем ли, Господарке?

— Донякъде. Но това не е най-тежкото препятствие. И преди съм преодолявала подобни. — Усмихнах се на изненадата му. — Виждам съмнения. Но ти не ме познаваш. Знаеш само онова, което си чувал. Жена, изоставила трон, за да последва Капитана? Нали? Но аз не бях разглезеното и безсърдечно дете, което си представяш. Не бях глезла с някаква си дарбица, наследница на някоя дребна корона, която не е искала. Нито тъпачка, избягала с първия авантюрист, който й се е навил.