Читать «Стоманени сънища» онлайн - страница 10

Златния чук се оформи в лявата ми ръка.

Скочих, метнах го, вдигнах меч. Бляскавият чук полетя и порази целта. Войникът изквича като заклано прасе и се опита да го отблъсне. Чукът се отпечата на гърдите му.

Беше миг на екстаз. Успехът с тази глупава детска магийка бе огромна победа над осакатяването ми.

Тялото ми не откликваше на моята воля. Твърде вцепенена, твърде изтощена и пребита, за да се бия, аз се опитах да нападна и втория войник, но само залитнах към него. Той зяпна, а после побягна. Смаях се.

Зад гърба ми се разнесе звук — като прокашляне на тигър.

Някакъв мъж, появил се изневиделица, слизаше надолу по клисурата. Той хвърли нещо. Бягащият войник се катурна, падна по очи и не помръдна повече.

Излязох из шубрака и се разположих така, че да мога да наблюдавам убиеца и мръсния роб, който се бе прокашлял като тигър. Убиецът бе едър здравеняк, облечен в дрипава униформа на талиански легионер.

Дребосъкът бавно се измъкна иззад шубрака и огледа моята жертва. Беше изумен. Каза нещо на талиански с извинителен тон, а после се обърна развълнувано и бързо на непознат за мен диалект към едрия, който вече претърсваше жертвата си. Разбрах тук-там по няколко думи — всички звучаха религиозно, но в този контекст не ми станаха ясни. Не можех да проумея дали говори за мен или слави боговете си. Долових „Предречената“ и „Дъщеря на нощта“, „Невестата“ и „Годината на черепите“. Бях чувала и преди за „Дъщерята на сенките“ и „Годината на черепите“ в религиозните брътвежи на твърде набожните талианци, но не знаех какво означават те.

Здравенякът изсумтя. Не беше въодушевен — само изпсува мъртвия войник и го срита.

— Нищо.

Дребният се заумилква:

— Прощавайте, Господарке. Цяла сутрин трепем тия кучета и се опитваме да посъберем малко плячка, ама те са по-бедни и от мен, докато бях роб.

— Познаваш ли ме?

— О, да, Господарке. Дамата на капитана. — Той наблегна на последните две думи, произнесе ги подчертано и тежко. После се поклони три пъти — всеки път десният му палец и показалец докосваха триъгълника от черно платно, подаващ се над набедрената му препаска. — Ние стояхме на стража, докато вие спяхте. Трябваше да се досетим, че нямате нужда от закрила. Простете ни дързостта.

О, Богове, как вонеше той.

— Други видяхте ли?

— Да, Господарке. Неколцина, отдалече. Повечето бягаха.

— А войниците на Сенчестите господари?

— Търсят, но без въодушевление. Господарите им не са изпратили мнозина. Хиляда като тия свине — той посочи мъжа, когото бях повалила. Другарят му претърсваше трупа. — И няколкостотин конници. Сигурно върлуват из града.

— Могаба ще им стъжни живота, ако може, и ще спечели за останалите време да офейкат.

Едрият се обади:

— И по тоя жабок няма нищо, джамадар.

Дребосъкът изсумтя.

Джамадар? Това е талианската дума за „капитан“. Дребният я бе използвал малко по-рано с друга интонация, когато ме нарече „Дамата на Капитана“.

— Видяхте ли капитана? — попитах.

Двамата се спогледаха. Дребосъкът заби поглед в земята.

— Капитанът е мъртъв, Господарке. Загина, докато се опитваше да събере войниците около знамето. Рам го е видял. Стрела пронизала сърцето му.