Читать «Стоманени сънища» онлайн - страница 12

От върха на хълма виждах града и равнината. Войските на Сенчестите напускаха хълмовете — очевидно се оттегляха. Добре. Щяхме да имаме малко време, преди да нахлуят отново.

Огледах по-внимателно мъжете.

Вече ме бяха приели. Това също бе добре.

Нараян бе започнал да говори поотделно с всеки. Някои като че се бояха от него. Защо? В този дребосък имаше нещо странно.

— Рам, запали ни огън. Искам много пушек.

Той изсумтя, привика още четирима и ги поведе надолу по хълма да събират дърва.

Нараян притича — пак беше пуснал онази усмивка. Следваше го един стряскащо плещест мъж. Повечето талианци са толкова слаби, та чак мършави. Този нямаше никакви мазнини по себе си — имаше телосложение на мечок.

— Това е Синдху, Господарке — познавам го по славата му. — Синдху се поклони леко. Не приличаше на веселяк. Нараян додаде: — Той ще ни е добър помощник.

Забелязах на кръста на Синдху червен триъгълник. Той беше Гуни.

— Ще съм признателна за помощта ти, Синдху. Вие двамата, стегнете тая тайфа и вижте с какви ресурси разполагаме.

Нараян се ухили, поклони се леко и подбра нанякъде новия си приятел.

Седнах с кръстосани крака встрани от останалите, с лице към града, и се изключих от света. Златния чук се бе получил лесно. Щях да опитам пак.

Призовах остатъка от дарбата си. В шепите ми се оформи огнено зърно. Моят дар се завръщаше.

Не е по силите ми да изразя колко се радвам.

Съсредоточих се върху конете.

Половин час по-късно грамаден черен кон се появи изневиделица и препусна право към мен. Мъжете се впечатлиха.

Също и аз. Не очаквах да успея. А този жребец бе едва първият от четирите, които трябваше да дойдат. Когато изникна и четвъртият, към нас се бяха присъединили още стотина души. Билото на хълма гъмжеше от народ.

Събрах ги.

— Войници, ние загубихме една битка. Някои от вас са загубили и своя дух. И това е понятно. Вие не сте израсли в традицията на войни. Но тази война все още не е загубена, и няма да свърши, докато един от Господарите на сенките е все още жив. Ако не ви стиска да издържите, стойте далеч от мен. По-добре ще е да си тръгнете още сега, защото после няма да ви пусна.

Те си размениха тревожни погледи, но никой не посмя да потегли сам.

— Ще поемем на север. Ще съберем храна, оръжие и хора. Ще се обучаваме. И някой ден ще се върнем. И тогава Господарите на сенките ще решат, че портите на ада са се разтворили. — Все още никой не бе дезертирал. — Потегляме утре призори. Ако тогава сте с мен, с мен сте завинаги. — Опитвах се да им внуша увереността, че бихме могли да вкараме света в ужас.

Когато си легнах да спя, Рам зае пост наблизо — мой телохранител, независимо дали го исках или не.

Унесох се в сън, докато се чудех какво ли е станало с четирите черни жребеца, които не откликнаха. Доведохме на юг осем от тях. Те бяха специално отгледани в зората на империята, която бях изоставила. Един такъв бе по-ценен и от сто души.

Долавях шепот и чувах да повтарят думите, които бе произнесъл Нараян. Те караха повечето мъже да тръпнат от ужас.