Читать «Стоманени сънища» онлайн - страница 9

Имаше нужда от котешка лапа. Не можеше да напусне Наблюдателницата. Сенките го причакваха навън с безкрайно търпение.

С ъгъла на окото си той улови трепкащ мрак. Изпищя и отскочи надалеч.

Беше гарван, просто проклет любопитен гарван, който подхвърчаше навън.

Котешка лапа. Сред блатата северно от окаяния Талиос бродеше сила, измъчвана от скърби — истински и измислени. Тя можеше да бъде прелъстена.

Време бе да я примами в играта.

Но как, без да напуска Наблюдателницата?

Нещо сред равнината от блещукащ камък се размърда.

Сенките наблюдаваха и чакаха. Те усещаха как играта става все по-напрегната.

VII

Спах сред гъстите преплетени шубраци в една падина. Бягах през маслинови гори и оризища по опасно откритите склонове, и губех надежда, докато най-сетне не се натъкнах на тази вдлъбнатина в една клисура. Бях стигнала толкова далеч, че само пропълзях вътре с надеждата, че съдбата ще е благосклонна към мен.

Гарвански грак ме разбуди от поредния кошмарен сън. Отворих очи. Лъчите на слънцето проникваха през шубрака и хвърляха по мен пъстри слънчеви петна. Надявах се, че никой не ме вижда там, ала надеждата ми се оказа фалшива.

Някой обикаляше край храсталака. Съзрях един, после втори. По дяволите! Войниците на Сенчестите. Те се отдръпнаха и си зашепнаха.

Зърнах ги само за миг, ала изглеждаха тревожни — повече приличаха на преследвани, отколкото на преследвачи. Странно.

Бяха ме забелязали, разбрах. Иначе нямаше да минат зад гърба ми. Мърмореха си твърде тихо, че да доловя какво си говорят.

Не можех да се обърна към тях, без да се издам, че съм ги усетила. Не исках да ги стряскам — можеха да направят нещо, за което после да съжалявам. Гарванът отново изграчи. Бавно заизвръщах глава.

Застинах на място.

Тук имаше и още един играч — мръсен кафяв дребосък с изцапана набедрена препаска и дрипав тюрбан. Клечеше зад храсталака. Приличаше на някой от робите, които Знахаря бе освободил след победата ни при Годжа. Знаеха ли войниците, че е там?

А имаше ли значение? Нямаше вид, че може да помогне с нещо.

Лежах на дясната си страна, облегната на лакет. Усещах боцкане в пръстите. Ръката ми бе изтръпнала, но „тресчиците“ ми напомняха, че откакто слязохме под пояса на света, дарбата ми проявяваше признаци на съживяване. От седмици не бях имала възможност да я изпробвам.

Трябваше да предприема нещо — в противен случай те щяха да го сторят. Мечът бе на педя от ръката ми…

Златния чук.

Това бе заклинание за деца, упражнение, а не оръжие — точно както и касапският нож не е оръжие. Някога щеше да е нищо работа — все едно да бутнеш камък. Сега беше трудно, както обикновеният говор за жертвата на мозъчен удар. Опитах се да оформя наум заклинанието. Каква мъка! Яростната мъка да знаеш какво трябва да правиш и да си неспособен да го сториш.

Но се получи. Почти както едно време. Смаяна, доволна, аз изрекох властните думи, раздвижих пръсти. Мускулите ми помнеха!