Читать «Сенчести игри» онлайн - страница 6

— Ако се опитвам да поправя всяка злина, на която попадна, никога няма да стигнем до Катовар.

Тя не отговори и след минути вече бяхме на път.

Едноокия твърдеше, че вече сме близо до края на гората.

— Това място изглежда не по-лошо от кое да е друго — казах аз. Тримата с Мъргън и Господарката тръгнахме към дърветата на запад от пътя. Хагоп, Мускуса и Гоблин поеха на изток. Едноокия просто се обърна и зачака.

Не правеше нищо очевидно. Гоблин също беше зает да се приготвя.

— А ако не дойдат? — запита Мъргън.

— Значи предположението ни е грешно и те не са престъпници. Ще им изпратим извинение по вятъра.

После за известно време настана мълчание. След малко отидох да проверя пътя. Едноокия вече не беше сам. Половин дузина конници стояха зад гърба му. Сърцето ме заболя, защото призраците бяха все мъже, които бях познавал — стари другари, отдавна мъртви.

Оттеглих се обратно сред дърветата, по-разтреперан, отколкото очаквах да бъда. Но емоционалното ми състояние не се подобри, защото слънчев лъч проби през покривката на дървесните корони, за да разкрие навсякъде около мен още мъртви приятели. Те чакаха с готови оръжия и щитове, както подобава на призраци.

Всъщност това не бяха истински привидения, освен в собствения ми ум. Просто илюзии, създадени от Едноокия. А от другата страна на пътя Гоблин рисуваше свой собствен сенчест легион.

Ако им се предоставеше време, тези двамата ставаха доста добри артисти.

Сега нямаше съмнение дори коя е Господарката.

— Чувам копита — казах ненужно. — Идват.

Стомахът ми се обърна. Дали не заложих всичко само на вътрешното си чувство? Сгрешил ли бях? Ако решаха да се бият… Или стъпеха ли Гоблин и Едноокия погрешно…

— Твърде късно за премисляне на плана, Знахар.

Погледнах към Господарката, а в главата ми ярко изгря споменът какво представляваше тя някога. Усмихваше се — прекрасно познаваше ума ми. Та нали самата тя многократно бе гостувала там, макар и на много по-голямо игрално поле.

Бандитите се появиха и спряха на място, объркани от гледката на чакащия ги Едноок.

Аз потеглих напред и навсякъде около мен сред дърветата препуснаха призрачни коне. Шумяха юзди, тела се отъркваха в листата. Добра работа, Едноок. Както сам би се изразил — пълна правдоподобност.

Бандитите бяха двадесет и пет и всичките изглеждаха ужасени. Но пребледняха още повече, когато видяха Господарката в пълния й блясък и зърнаха призрачното знаме на пиката на Мъргън.

Черният отряд беше доста известен.

Двеста призрачни лъка се огънаха. Петдесет ръце се опитаха да намерят някой облак, който да подпрат.

— Бих предложил да слезете от седлата и да хвърлите оръжията си — казах на техния капитан. Той пое глътка въздух, претегли шансовете си, след което изпълни заповедта.

— А сега се отдалечете от конете. Лоши момчета такива!

Те се раздвижиха. Господарката направи жест с ръка и животните се обърнаха до едно и се втурнаха към Гоблин, който направляваше действията им. Той ги остави да препуснат към странноприемницата, където ужасът им да утихне.