Читать «Сенчести игри» онлайн - страница 3

Може би все пак някога ще се съвземе…

2.

Пътят на юг

— Колкото по-напред отиваме, толкова повече изглежда като пролет — отбеляза Едноокия. Беше в добро настроение.

В очите на Гоблин напоследък също мярках спорадичен пакостнически блясък. Не след дълго тези двамата щяха да намерят извинение да подновят древната си вражда. Магически искри ще прелитат наоколо и ако не друго, останалите от групата ще можем да се забавляваме.

Дори настроението на Господарката се подобри, макар че не говореше много повече от преди.

— Почивката свърши — казах. — Мускус, изгаси огъня. Гоблин — ти водиш.

Загледах се в пътя напред. След около две седмици щяхме да приближим Чар. Още не им бях казал какво трябва да правим там.

Забелязах лешояди, кръжащи във висините. Някъде напред и в близост до пътя имаше нещо мъртво.

Не обичам поличбите. Карат ме да се чувствам неудобно. А тези птици определено ми причиняваха неудобство.

Посочих натам и Гоблин кимна.

— Ще отида — каза той. — Пораздалечете се.

— Добре.

Мъргън го изчака да напредне още петдесетина стъпки, а Мускуса и Хагоп на свой ред изостанаха малко повече. Едноокия обаче продължаваше да се притиска към Господарката и мен, опитвайки се да се надигне в седлото, за да държи Гоблин под око.

— Имам лошо предчувствие, Знахар — каза ми. — Много лошо предчувствие.

Въпреки че Гоблин не вдигна тревога, Едноокия беше прав. Мършоядите наистина бяха знак за беда.

Луксозна карета лежеше преобърната до пътя. Два от конете бяха умрели във впряга, вероятно от рани, а останалите два липсваха.

Около каретата бяха разпръснати телата на шестима униформени стражи и кочияша, както и на един ездитен кон. В купето имаше мъж, жена и две деца — всички убити.

— Хагоп — казах, — виж какво можеш да разчетеш по знаците, които са ни оставили. Господарке, познаваш ли тези хора? Разпознаваш ли герба? — посочих инкрустацията на вратата.

— Соколът на Рейл. Проконсул на империята. Но той не е никой от тези. Доста по-стар и дебел е. Може би тези са семейство.

— Движели са се на север — каза ни Хагоп. — Бандитите са ги нападнали изневиделица. — Той вдигна парче мръсен плат. — Но и те не са се измъкнали безнаказано.

Когато не отвърнах нищо, той привлече вниманието ми върху плата.

— Сиводрешковци — промърморих. Това бяха имперски войски от северните армии. — Малко далеч от територията си.

— Дезертьори — отвърна Господарката. — Разпадането е започнало.

— Вероятно…

Лошо. Бях се надявал, че хаосът ще се забави достатъчно, за да успеем да наберем преднина.

— Само преди три месеца да пътуваш из империята беше безопасно дори за самотна девица — промърмори Господарката.

Преувеличаваше, разбира се, но не прекалено. Преди битката в Могилните земи да ги погълне, могъщи сили, наречени Покорените, надзираваха провинциите и бързо и свирепо наказваха престъпленията. И все пак във всяка страна, независимо от епохата, винаги има хора, достатъчно смели или глупави, за да се опитват да преодоляват бариерите на закона. И други — достатъчно напористи, за да ги последват. Сега този процес се засилваше в една империя, останала без защитата на Покорените и техния спояващ законността ужас.