Читать «Сенчести игри» онлайн - страница 130

Изгледаха ме с празни изражения. Накрая Мъргън изтърси:

— Ще посрещнем техните десет хиляди с нашите осем? Това не е ли достатъчно притеснително? Сър?

— Десет хиляди?

— Такъв е слухът. Че Сенчестите са увеличили силите си.

Погледнах към Господарката. Тя само сви рамене.

— В момента разузнаването ни не е надеждно — казах аз. — Но заедно с кавалерията сме повече от осем хиляди. А с легиона на Синдаве дори ги превъзхождаме. Ще държим и терена. А и съм скрил един-два номера в ръкава си.

— Онези въглища ли? — запита Могаба.

— Наред с други работи.

— Няма ли да ни кажеш?

— Не. Думите имат навика да се разпространяват. Ако никой освен мен не знае, няма да има кого другиго да обвинявам, освен себе си, ако врагът узнае.

Черният гигант се усмихна. Разбираше ме твърде добре. Просто исках да запазя някои неща за себе си.

Ние, командирите, понякога сме такива.

Предшествениците ми никога не са казвали нищо никому, докато не дойде времето за скок.

По-късно поисках мнението на Господарката.

— Мисля, че ще осъзнаят достатъчно ясно, че са във война. Все още имам сериозни съмнения за победата, но може пък ти да си по-добър Капитан, отколкото ти се иска да признаеш. Поставяш всеки там, където може да направи най-доброто.

— Или поне да нанесе минимална вреда. — Хриптящия и племенникът на Хагоп все още не ми бяха доказали, че стават за нещо.

Една седмица до крайния срок. Работниците, инженерите и резервният легион на Синдаве бяха заминали преди два дни. Пътуващите към нас пощенски ездачи описваха напредъка им като разочароващ. Пътищата бяха безнадеждни. Но обитателите на селцата по пътя им помагаха. На места войниците и местните нарамваха материалите на гръб, докато водачите на впрягове прекарат каруците през калта.

Все пак всичко това имаше и добра страна. Все още ръмеше, въпреки че трябваше да е спряло преди седмица. Според докладите бродовете все още бяха непроходими. Наблюдателите ни даваха допълнително поне още пет дни.

Съобщих го на Могаба, който имаше най-голяма нужда от още време. Мърмореше, че най-голямото му постижение дотук е войските да вървят в права линия.

Вярвах, че това е най-важният урок. Ако можехме да поддържаме строя по време на битка…

Не се чувствах добре заради подареното време. С всеки изминал ден получавах все повече доклади за проблемите на предните ни сили и ставах още по-неспокоен.

Два дни преди планираното ни потегляне повиках Могаба.

— Поотпусна ли се от допълнителното време?

— Не.

— Поне малко?

— Не. Ако тръгнем пет дни по-късно, ще съм ги подготвял с пет дни повече.

— Добре. — Облегнах се назад.

— Притеснен си.

— Тази тиня. Изпратих Жабешкото лице да проучи. Синдаве все още е на двадесет мили от Веджагедия. Какво ще е за тълпата, която ще подкараме натам?

Той кимна.

— Искаш да тръгнем по-рано?