Читать «Едно незнайно място» онлайн - страница 2

— Ела насам — произнесе Лусио със заповеднически тон. — Не мога сам да ги извадя, имам нужда от помощта ти.

Адамсберг остави куфара си навън, в неподдържаната градинка, която делеше със стария испанец.

— Отивам за три дни в Лондон, Лусио. Ще ти помогна, като се върна.

— Прррекалено късно ще е — изръмжа старецът.

А когато Лусио ръмжеше така, натъртвайки на р-то, се чуваше особен глух тътен, който сякаш излизаше изпод земята. Адамсберг вдигна куфара си и мислено потегли към Северната гара.

— Какво не можеш да извадиш? — попита той разсеяно, докато заключваше вратата.

— Котката, дето живее под навеса. Ти знаеше, че ще има малки, нали?

— Не знаех, че под навеса ти има котка, и ми е все тая.

— Е, сега знаеш. И хич не ми разправяй, че ти е все тая, омбре. Родиха се три, едното умря, още две са се заклещили, напипах главичките им. Аз ще масажирам, ти ще вадиш. Ама внимавай, не стискай много, като дърпаш. Котето е като сухара, току-виж се счупило в пръстите ти. Мрачен и настоятелен, Лусио чешеше липсващата си ръка, като мърдаше пръсти в празното. Често обясняваше, че когато на девет години изгубил ръката си, на нея имало едно ухапване от паяк, което още не бил начесал. И че по тази причина ухапаното все още го сърбяло шейсет и девет години по-късно — не бил успял да завърши чесането, да се заеме с него сериозно, да приключи епизода. Неврологично обяснение, дадено от майка му, което Лусио бе превърнал във всеобхватна философия, прилагана към всяка ситуация и към всяко чувство. Нещата трябва да се завършват или да не се започват. Да се стига до дъното, включително и в любовта. Когато някое житейско обстоятелство занимаваше ума му, Лусио чешеше ухапаното, без да спре.

— Лусио — каза Адамсберг високо и ясно, докато прекосяваше градинката, — влакът ми тръгва след час и четвърт, заместникът ми си гризе ноктите от притеснение на Северната гара и нямам никакво намерение да израждам твоето животинче, докато сто полицейски началници ме чакат в Лондон. Оправяй се сам, ще ми разкажеш историята в неделя.

— Как искаш да се оправям с това? — извика старецът и вдигна чукана на отрязаната си ръка.

Лусио задържа Адамсберг с могъщата си друга ръка и вирна издадената си брадичка, достойна за Веласкес според майор Данглар. Старецът вече не виждаше добре, когато се бръснеше, и някои косми устояваха на бръснача му. Бели и твърди, те приличаха на украса от сребристи тръни, проблясващи на слънцето. Понякога Лусио хващаше някой косъм, прищипваше го с нокти и дърпаше, както би издърпал кърлеж. Не го пускаше, преди да му види сметката, в съгласие с философията на ухапаното от паяк.

— Идваш с мен.

— Остави ме на мира, Лусио.

— Нямаш избор, омбре — мрачно каза Лусио. — На пътя ти е, не можеш да отминеш. Или цял живот ще те сърби. Работа за десет минути е.

— И влакът ми е на пътя.

— Ама по-нагоре.

Адамсберг остави куфара си и изсумтя от яд, но последва Лусио. Под навеса една лепкава и окървавена главичка се подаваше изпод лапите на животното. Изпълнявайки нарежданията на стария испанец, комисарят внимателно я хвана, докато Лусио с професионален жест натискаше корема на котката, която мяучеше отчаяно.