Читать «Рицарят тамплиер: Пътят към Йерусалим» онлайн - страница 20

Тъкмо това във вестта за посещението тревожеше Магнус, а именно, че трябваше да говорят за много неща. Новината беше с неясно съдържание, но и заплашителна, понеже всички знаеха, че Ерик Йедвардсон беше човек, който се цели високо. В най-лошия случай той се стремеше към кралската власт. А това на свой ред означаваше, че сега искаше да се убеди кой беше негов враг и кой негов приятел в предстоящата борба за престола.

Магнус дълго време се бори в душата си — за или против. Той сам не знаеше какво иска да направи със собствения си живот. Искаше да построи Арнес силен и богат и да остави добро наследство на Ескил, навярно нещичко и на Арн. Но онзи, който се забърка в борбите за кралската корона, може да спечели много, но може и да загуби всичко. А до този момент на Магнус не му беше трудно, понеже неговият начин да побеждава беше, непоколебим и такъв щеше да бъде чак до смъртта му в, дай Боже, дълбока старост. Щеше да продължи да строи, да търгува и да поема по неотъпкани пътеки. Това беше тайният му начин да постига печалба и благоденствие.

Но от друга страна това, което правеше ситуацията обезпокоителна, онзи, който не подкрепеше победителя в борбата за кралската корона, го очакваше само горчилка, когато победителят реши да го посети следващия път и попита, защо не е получил помощ, когато е имал нужда от нея. От малкото, което Магнус знаеше за Ерик Йедвардсон, той беше наясно, че Ерик със сигурност щеше да се впусне в битката за престола, и също толкова неоспоримо беше, че е човек, който трудно прощава на враговете си. Каквото и позиция да заемеше Магнус, все рискуваше да загуби.

Вътре в себе си Магнус не се смяташе за човек на войната. Естествено, че владееше добре изкуството на меча и щита, копието и лъка. Все пак в младежките си години не беше правил нищо друго, освен да го изучи. Дружината му възлизаше на дузина мъже, далечни роднини, основно млади хора, които не чакаха наследство, но не познаваха друга работа, освен тази, която се върши с оръжие. Най-вече мързеливи нехранимайковци, мислеше си за тях Магнус. С мъка той ги бе накарал да отделят поне половината от времето си за работа като дърводелци или корабостроители — единственият труд, който не окачествяваха веднага като долен или робски. През остатъка от времето си казваха, че се отдават на игри с оръжията си, за да могат да му служат в деня, когато му потрябват. Ала в очите на Магнус тези игри бяха значително по-кратки от часовете, в които утоляваха жаждата си с пиво.

Той можеше да разчита на дузина мъже. А при нужда можеше да въоръжи осем дузини от своите селяни в двете села край Форшхем. Не бяха военен отряд, който при военни действия можеше да наклони везната на едната или на другата страна. По-важно беше друго. Решаващото беше чия страна в битката ще избере той — за или против победителя. И ако едната половина от рода му, неговата собствена в Западна Готаланд, заемеше позиция за или против Ерик Йедвардсон, навярно всичко зависеше най-вече от позицията на другата половина от рода — тази от Биелбо в Източна Готаланд.