Читать «Чиста кръв» онлайн - страница 111

— Не ми допада да съм палач.

— Тогава вървете на майната си. Прекалено съм слаб, за да споря.

Той отпусна пак глава на възглавницата и затвори очи, подсвирквайки си своето „тирури-та-та“, и като че ли изгуби интерес към въпроса. Алатристе остана прав, с пистолета в ръка. През прозореца чуваше далечното биене на часовника на църквата. Накрая Малатеста спря да подсвирква. Прокара ръка по подутите си вежди, сетне по лицето, издълбано от шарката и белезите, и отново погледна капитана.

— Какво?… Решавате ли се?

Алатристе не отговори. Цялата работа добиваше вид на гротеска. Дори самият Лопе не би се осмелил да представи подобно нещо от страх, че тъй наречените „мускетари“, предвождани от кърпача Табарка, постоянното присъствие в театрите, биха затропали възмутено. Приближи се малко към леглото и се зае да оглежда раните на врага. Воняха и имаха много лош вид.

— Не си правете илюзии — рече Малатеста, като смяташе, че отгатва мислите му. — Няма да умра. Ние, хората от Палермо, сме корави… Тъй че наканете се най-сетне, майка му стара.

Искаше да го убие. Това беше извън всякакво съмнение. Диего Алатристе искаше да убие този жесток мерзавец, който толкова пъти бе застрашавал живота му и живота на приятелите му. Да обърнеш гръб и да оставиш жив такъв човек бе толкова самоубийствено, колкото и да държиш отровна змия в стаята, където възнамеряваш да спиш. Искаше и трябваше да убие Гуалтерио Малатеста, но не по този начин, а с оръжие в ръка, лице в лице, чувайки дишането му, накъсано от напрежение и предсмъртното му хъркане. В този момент прецени, че въобще не бързаше и че всичко можеше спокойно да почака. В крайна сметка, колкото и да се напъваше италианецът и да се наслаждаваше на тази мисъл, те двамата не бяха съвсем еднакви. Навярно бяха такива пред Бога, пред дявола или пред хората; но не и според вътрешния си закон, нито по съвест. Еднакви във всичко, освен в начина да виждат заровете на масата. Еднакви, ако изключим това че, ако бяха с разменени роли, Малатеста вече отдавна щеше да е убил Диего Алатристе. Докато сега последният продължаваше да стои, с шпага в ножницата и с пръст, опрян нерешително на спусъка на пистолета.

Тогава се отвори вратата и една жена се появи на прага. Беше още млада, облечена в блуза и грозна сива пола. Носеше кошница с чисти чаршафи и една дамаджана с вино. Щом видя натрапника, сподави вика си и отправи към Малатеста уплашен поглед. Дамаджаната падна в краката й, счупи се и остана само плетеният й скелет. Жената стоеше, неспособна да помръдне или пророни дума, със скръбни очи. И Диего Алатристе разбра, от един поглед, че мъката й не беше за нея самата, а за участта на зле ранения мъж в леглото. Следователно, каза си той присмехулно, дори змиите си търсят другар. И се чифтосват.

Огледа спокойно жената. Беше слабичка и невзрачна, с последни следи от повехнала младост, морни кръгове, които само един определен начин на живот слага печат около очите. По дяволите, донякъде напомняше на Каридад ла Лебрихана. Капитанът погледна виното от счупената дамаджана, което се разливаше като кръв по плочите на пода. После наведе глава, свали пръст от спусъка на пистолета и го пъхна в колана си. Стори го много бавно, сякаш се страхуваше да не забрави нещо, или мислеше за нещо друго. Сетне, без да каже дума, без да се обърне и да погледне назад, отстрани леко жената и излезе от тази стая, която миришеше на самота и поражение; тъй прилична на неговата и на всички други места, които той самият бе познал в живота си.