Читать «Чиста кръв» онлайн - страница 110

— Това, че нямам нищо ново да ви разкажа — заключи той, — скъсява живота ми, така излиза, нали?

— Горе-долу — сега капитанът беше извил устни в студена, опасна усмивка. — Макар че ще ви отдам заслуженото и ще призная, че не сте от бъбривите.

Малатеста въздъхна леко, като се размърда болезнено, опипвайки превръзките си.

— Много благородно от ваша страна — той посочи, примирен, шпагата, която висеше до главата му — … Жалко, че не съм добре, за да отвърна на такава изисканост, като ви спестя задължението да ме убиете в леглото като куче… Но онзи ден в гадната уличка наистина се развихрихте.

Той се размърда отново в опит да се настани по-удобно. В този момент сякаш не таеше злоба към Алатристе, освен по задължение. Но тъмните му и трескави очи бяха все тъй нащрек, следяха неотклонно посетителя.

— Впрочем… говорят, че момчурлякът отървал кожата. Истина ли е?

— Да.

Усмивката на наемния убиец стана по-широка.

— Радвам се, да му се не види. Смело момче е. Трябваше да го видите през нощта при манастира, как се опитваше да ме държи на разстояние с една кама… Да ме обесят, ако ми е допадало това, че го отведоха в Толедо, още по-малко пък като знаех какво го очакваше. Но на вас ви е ясно, че музиката поръчва този, който плаща.

Усмивката му пак беше станала лукава. От време на време поглеждаше крадешком пистолета, който си стоеше на чаршафите, и капитанът въобще не се съмняваше, че щеше да си послужи с него, ако някой му предоставеше тази възможност.

— Вие — каза Алатристе — сте кучи син и подлец.

Другият го погледна с почуда, която изглеждаше искрена.

— По дяволите, капитан Алатристе. Ако ви чуе някой, ще вземе ваша милост за монахиня от ордена на света Клариса…

Последва мълчание. Все още с пръст на спусъка, капитанът се озърна внимателно. Домът на Гуалтерио Малатеста твърде много му напомняше неговия собствен, на обитателите на двете жилища им бе все едно къде живеят. И по някакъв начин италианецът беше прав. Не бяха толкова различни един от друг.

— Наистина ли не можете да се помръднете от това легло?

— Не, честна дума… — Малатеста го гледаше сега с подновено внимание. — Какво става?… Търсите си повод? — усмивката му отново цъфна, бяла и жестока. — Ако това ще ви помогне, мога да ви разкажа за хората, на които съм светил маслото, без да им дам време дори да се прекръстят… Убивах ги будни или заспали, отпред или изотзад; и по-често последното, отколкото първото. Тъй че не е нужно да изпитвате угризения на съвестта — усмивката отстъпи място на тих смях, скърцащ, коварен. — Ваша милост и аз сме от занаята.

Алатристе гледаше шпагата на неприятеля. По ръкохватката и острието имаше толкова удари и следи от друга стомана, колкото и по неговата собствена. Всичко е случайност, каза си той. Зависи как ще се търкулнат заровете.

— Ще съм ви много благодарен — подхвърли капитанът, — ако се опитате да хванете пистолета или шпагата.

Малатеста се втренчи в него, преди да завърти бавно глава.

— И дума да не става. Може да съм накълцан, но не съм страхливец. Ако искате да ме убиете, натискайте спусъка и да свършваме бързо… При повече късмет ще стигна в ада за вечеря.