Читать «Чиста кръв» онлайн - страница 108
Артуро Перес-Реверте
Смрачаваше се, но още имаше достатъчно виделина, за да не се налага да се палят фенери. Странноприемницата „При ландскнехта“ се намираше на мръсна, воняща улица, неудачно наречена „Примавера“, близо до извора Лавапиес, където се намираха най-калпавите кръчми и пивници на Мадрид, както и най-долнопробните публични домове. През улицата бяха опънати въжета с прострени по тях дрехи, през прозорците се чуваха караниците на обитателите и плачът на дечурлигата. Входовете за коли бяха пълни с конски изпражнения и Диего Алатристе трябваше много да внимава да не се изцапа, влизайки в открития вътрешен двор, където една разнебитена каруца без колела стоеше със стърчащи ритли върху няколко камъка. Той се огледа бързо и пое нагоре по стълбите. Изкачи тридесетина стъпала, прескачайки четири-пет котки, изнизали се между нозете му, и стигна до последния етаж, без някой да се изпречи на пътя му. Озовал се там, той разучи вратите в галерията. Ако докладът на Мартин Салданя беше точен, трябваше му последната вдясно, точно до ъгъла на коридора. Отиде дотам, като внимаваше да не вдига шум, разтваряйки плаща си, под който се криеха късият елек от биволска кожа и пистолетът. По стрехите гукаха гълъби и това беше единственият шум, който се чуваше в тази част на къщата. От долния етаж се носеше миризма на задушено месо. Някаква прислужница запя в далечината. Алатристе се спря, потърси с поглед път за евентуално отстъпление, увери се, че шпагата и камата бяха на местата си, после извади пистолета от пояса, провери дали е зареден и освободи предпазителя с палец. Време беше да приключи неуредената сметка. Прокара пръсти по мустаците си, разхлаби закопчалката на плаща и отвори вратата.
Стаичката беше мизерна. Миришеше на застояло и на самота. Няколко хлебарки кръстосваха по масата, сред остатъците от храна, подобно на мародери по бойно поле след битка. Имаше две празни бутилки, една кана с вода и нащърбени чаши, мръсни дрехи на един стол, нощно гърне по средата на стаята, връхна дреха, шапка и плащ, все черни, закачени на стената. Имаше и легло, на което бе положена шпага, а до шпагата лежеше Гуалтерио Малатеста.
Ако италианецът беше направил и най-незначителния жест на изненада или заплаха, Алатристе със сигурност щеше да му види сметката от упор с пистолета, който държеше готов за стрелба, без дори да му каже „пазете се, ваша милост“. Но Малатеста остана загледан във вратата, сякаш му бе трудно да познае новодошлия, а дясната му ръка не помръдна и на косъм към пистолета, който той държеше предвидливо върху чаршафите. Беше облегнат на възглавницата и измъченото изражение загрозяваше и без това отблъскващото му лице, още по-изпито от страданието и тридневната брада: кожата около веждите със зле зараснала дупка между тях бе възпалена, под лявата буза имаше мръсна превръзка, пепелява бледност бе покрила ръцете и лицето му. Той бе разсъблечен, тялото му — обвито с бинтове със засъхнала по тях кръв, избила на кафяви петна. Алатристе прецени, че раните бяха най-малко три. Несъмнено при двубоя в уличката наемният убиец беше отнесъл по-лошия дял.
