Читать «Чиста кръв» онлайн - страница 107
Артуро Перес-Реверте
На този стих вдигнах отново очи. Ръката ми увисна във въздуха и една капка мастило падна върху хартията подобно на сълза. Отгоре по улица „Толедо“ се приближаваше позната карета, черна, без герб на вратичката, със строг кочияш, който подвикваше на двете мулета. Бавно, сякаш насън, оставих настрани хартията, перото, мастилото и чашката с прашеца за попиване, надигнах се и застинах неподвижен, като че ли каретата беше привидение, което всеки непремерен жест от моя страна можеше да пропъди. Тъй колата се изравни с мен и видях прозорчето, което беше отворено и с отдръпнати встрани перденца, а на него една бяла и съвършена ръка, сетне русите къдри и очите с цвета на лазура, които Диего Веласкес нарисува, очите, принадлежащи на момичето, което за малко не ме изправи на ешафода. И докато каляската минаваше покрай кръчмата „Дел Турко“, Анхелика де Алкесар се взря в мен и то така че, кълна се, ме накара да се разтреса отгоре до долу. Тръпки плъзнаха по целия ми гръбначен стълб, имах чувството, че всеки момент сърцето ми, което туптеше лудо, като омагьосано, може да спре. В необмислен порив вдигнах ръка към гърдите си и истински съжалих, че вече я нямаше златната верижка с талисмана, която тя ми даде, за да бъде моята смъртна присъда. И която, ако не ми бе отнета от Светата Инквизиция, кълна се в Христовата кръв, щях да продължавам да нося на врата си, влюбен и горд.
Анхелика разбра жеста. Защото усмивката, това дяволско изражение, което обожавах, огря лицето й. После поднесе към устните върха на пръстите си, докосвайки ги в нещо, наподобяващо целувка. В този миг улица „Толедо“, Мадрид и цялата вселена се сляха в сладостна хармония, която ме караше да се чувствам ликуващо жив.
Останах прав и неподвижен дълго време след като каретата се изгуби нагоре по улицата. После взех ново перо, избърсах го в ръкава си и приключих с писането на сонета от дон Франсиско:
