Читать «Вода за слонове» онлайн - страница 8

— Едно време носех вода за слоновете — изтърсва Макгинти.

Захвърлям вилицата си и вдигам поглед към него. Направо се е надул от самодоволство и чака момичетата да заахкат от възхищение.

— Не си — отсичам.

За миг настава абсолютна тишина.

— Моля? — пита той.

— Не си носил вода за слоновете.

— Да, носих им.

— Не, не си.

— Лъжец ли ме наричаш? — изрича той бавно.

— Ако казваш, че си носил вода за слоновете, да, тогава си лъжец.

Момичетата ме зяпат с отворена уста. Сърцето ми се блъска силно в гърдите. Знам, че не бива да го правя, но незнайно защо не мога да се спра.

— Как смееш! — Макгинти обляга възлестите си ръце на ръба на масата и жилите му изпъкват.

— Слушай, приятелче — процеждам. — От десетилетия слушам как дърти глупаци като теб разправят, че са носили вода за слоновете и те уверявам, че нито един от тях не го е правил.

— Дърт глупак? Дърт глупак? — Макгинти се оттласва от масата и се изправя; инвалидната му количка отлита назад. Той насочва изкривен пръст към мен, а после се олюлява, като че ли под краката му е избухнала бомба, и изчезва под ръба на масата с облещени от изумление очи и все още отворена уста.

— Сестра! О, сестра! — викват възрастните дами.

Чувам познатия шум на гумени подметки; миг по-късно две сестри вече са уловили Макгинти за ръцете и са го повдигнали от пода. Той мърмори недоволно и прави слаби опити да ги избута настрана.

Появява се трета сестра — закръглено чернокожо момиче, облечено в бледорозово, която застава до края на масата и обляга ръце на хълбоците си.

— Какво, за бога, става тук? — пита тя.

— Този дърт кучи син ме нарече лъжец, това става — виква Макгинти, вече безопасно настанен отново на стола си. Изпъва ризата си, вдига покритата си със сиви косми брадичка и скръства ръце на гърдите си. — А също така и дърт глупак.

— О, сигурна съм, че господин Янковски не е имал предвид това — успокоява го момичето в розово.

— Точно това имах предвид — заявявам аз. — Точно такъв е. Пфу! Носил вода за слоновете, как ли пък не. Имате ли някаква представа колко вода му трябва на един слон?

— Никога не съм… — въздъхва Норма, като свива устни и поклаща глава. — Наистина не знам какво ви става, господин Янковски.

О, разбирам, разбирам. Ето каква била работата.

— Това е оскърбление! — сумти Макгинти и леко се навежда към Норма, тъй като разбира, че в момента тя е на негова страна. — Не виждам причина да позволя на когото и да било да ме нарича лъжец!

— И дърт глупак — напомням му.

— Господин Янковски! — повишава глас чернокожото момиче, застава зад мен и освобождава спирачките на инвалидната ми количка. — Струва ми се, че ще е по-добре да прекарате няколко часа в стаята си. Докато се успокоите.

— Я чакайте малко! — крясвам, докато тя ме обръща с гръб към масата и с лице към вратата. — Не ми трябва да се успокоявам. И освен това не съм се нахранил!

— Ще ви донеса вечерята в стаята — обажда се зад мен.

— Не я искам в стаята си! Върнете ме обратно! Не можете да ми причините това!

Обаче изглежда, че може. Избутва количката ми вън от залата със скоростта на светлината и с рязък завой ме вкарва в стаята ми. Пуска спирачките толкова силно, че цялата количка подскача.