Читать «Вода за слонове» онлайн - страница 9

— Просто ще се върна — тросвам се, докато повдига облегалките за краката ми.

— Нищо такова няма да направите — отвръща тя и поставя краката ми на пода.

— Не е честно! — в гласа ми се прокрадва скимтяща нотка. — Седя на тази маса от сто години. Той дойде преди две седмици. Защо всички са на негова страна?

— Никой не е на ничия страна — тя се навежда напред, пъхва рамо под моето. Като ме вдига от количката, главата ми се отпуска до нейната. Косата й е изкуствено изправена и ухае на цветя. Когато ме поставя на ръба на леглото, очите ми се оказват на едно ниво с бледорозовите й гърди. Както и с табелката с името и.

— Розмари — казвам.

— Да, господин Янковски?

— Той наистина лъже, нали знаете.

— Не знам нищо такова, нито пък вие.

— Не, аз го знам. Бил съм на такова място.

Тя примигва, очевидно раздразнена.

— Какво искате да кажете?

Поколебавам се и после си променям мнението.

— Няма значение — отвръщам.

— Да не сте работили в цирк?

— Казах, че няма значение.

Следва дълъг миг неловко мълчание.

— Господин Макгинти можеше сериозно да се нарани, нали знаете? — укорява ме тя, докато нагласява краката ми. Работи бързо, сръчно, но спира точно в мига, преди да може да се каже, че действа безцеремонно.

— Не, не можеше. Адвокатите са неразрушими.

Тя се взира в мен и остава така дълго време; наистина ме гледа, не просто като пациент, а като човек. За миг ми се струва, че чувам работата на мозъка й, а после тя отново се връща към задълженията си.

— Семейството ви ще ви заведе ли на цирка през почивните дни?

— О, да — отвръщам с някаква гордост. — В неделя винаги идва някой. Като по часовник.

Тя разгръща едно одеяло и го разстила върху краката ми.

— Бихте ли желали сега да ви донеса вечерята?

— Не — отговарям.

Неловко мълчание. Осъзнавам, че е трябвало да добавя „благодаря“ към отказа си, но вече е твърде късно.

— Добре тогава — съгласява се и добавя: — След известно време ще се върна, за да видя дали нямате нужда от още нещо.

О, да. Сто на сто ще се върне. Нали всички така казват.

Но по дяволите, ето я тук!

— Не казвайте на никого — предупреждава ме тя, влизайки забързано в стаята, и разтваря над скута ми масичката за хранене, която едновременно ми служи и за тоалетна масичка. Отгоре й слага хартиена салфетка, пластмасова вилица и купичка с плодове, които действително изглеждат апетитни — ягоди, диня и ябълка. — Бях си го донесла за обяд през почивката. На диета съм. Обичате ли плодове, господин Янковски?

Щях да й отговоря, но ръката ми е притисната към устата и трепери. Господи, ябълка!

Тя ме потупва по другата ръка и излиза от стаята, като тактично се преструва, че не забелязва сълзите ми.

Пъхвам в устата си парченце ябълка и с наслада усещам вкуса на сока й. Флуоресцентната лампа над главата ми облива с жестока светлина изкривените ми пръсти, докато те посягат към парченцата плод в купичката. Изглеждат ми чужди и непознати. Това не може да са моите пръсти, със сигурност не.

Възрастта е жесток крадец. Точно когато си успял да се научиш как се живее, тя подгъва краката ти и превива гърба ти. Потапя те в болки, замъглява разсъдъка ти и безмълвно разпространява рака в тялото на съпругата ти.