Читать «Вода за слонове» онлайн - страница 6

— О, ето — киска се Хейзъл, — хайде да оставим Якоб да погледне.

Тя издърпва количката на Доли няколко фута назад и се дотътря до мен, като пляска въодушевено с ръце. Бледите й очи блестят.

— О, толкова е вълнуващо! Тук са цяла сутрин!

Изтласквам се нагоре до прозореца и повдигам лице, присвивайки очи срещу слънцето. Светлината е толкова ярка, че ми трябват няколко мига, преди да разбера какво се случва и неясните форми да се избистрят пред очите ми.

В парка, на края на сградите е опъната огромна шатра, дебело нашарена с бели и пурпурни ивици и ясно забележим заострен връх…

Сърцето ми подскача толкова силно, че притискам ръка до гърдите си.

— Якоб! О, Якоб! — виква Хейзъл. — О, боже, о, боже! — размахва ръце и се обръща към коридора. — Сестра! Сестра! Побързайте! Господин Янковски!

— Добре съм — успокоявам я, като кашлям и се тупам по гърдите. Това им е лошото на тези мили старици — постоянно се боят, че ще се гътнеш и ще умреш. — Хейзъл! Добре съм!

Но вече е късно. Чувам стържещия звук на гумени подметки и само няколко мига по-късно съм заобиколен от медицинските сестри. Предполагам, че няма да ми се наложи да се тревожа как ще се добера обратно до количката все пак.

— И така, какво имаме за вечеря? — муся се аз, докато ме вкарват в трапезарията. — Овесена каша? Разварен грах? Или нещо по-изискано? О, нека да предположа: тапиока, нали така? Не е ли тапиока? Или тази вечер го наричаме „оризов пудинг“?

— О, господин Янковски, голям сте чешит — отвръща сестрата с равен глас. Няма нужда да отговаря и тя го знае. Днес е петък, следователно имаме обичайната хранителна, но скучна комбинация от месно руло, стара царевица, древно пюре от картофи и соев сос, няколко капки от който може някога да са попаднали върху парче говеждо в миналото.

А те се чудят защо постоянно губя тегло.

Знам, че някои от обитателите на този дом нямат зъби. Аз обаче имам и искам задушено. По-точно задушеното на жена ми, подправено с дафинови листа. Искам моркови. Искам картофи, сварени с кожичките. И искам хубаво, ароматно каберне совиньон, за да прокарам всичко това, а не ябълков сок от кутия. Но най-вече искам царевица от кочан.

Понякога си мисля, че ако мога да избирам между кочан царевица и това да правя любов с жена, ще избера царевицата. Не че не би ми харесало да изчукам някоя за последен път — все пак съм мъж, а някои неща никога не умират, но само при мисълта за онези сладки зрънца между зъбите ми от устата ми потича слюнка. Знам, че е само полет на въображението ми. Нито едното, нито другото ще се случи някога, ала просто обичам да претеглям възможностите, като че ли съм застанал пред самия цар Соломон: едно последно чукане или един кочан царевица. Каква възхитителна дилема. Понякога заменям царевицата с ябълка.

Всички в столовата говорят за цирка или поне тези, които все още могат да говорят. Мълчаливите, онези със скованите лица и вцепенените крайници или онези, чиито глави и ръце треперят прекалено силно, за да държат приборите, седят в ъглите на стаята, придружавани от помощнички, които пъхат в устата им малки хапки храна и ги придумват да ги сдъвчат. Напомнят ми на новоизлюпени птичета, само че за разлика от птичетата, на тях им липсва какъвто и да било ентусиазъм. Като се изключи лекото опъване на челюстта, лицата им остават спокойни и ужасяващо празни. Ужасяващо, понеже знам, че същото очаква и мен. Все още не съм стигнал дотам, но и това ще стане. Има само един начин да го предотвратя и не мога да кажа, че тази перспектива ме блазни особено.